В новия дом на дъщеря ми няма място за мен. Това е моята голяма мъка, която изяжда сърцето ми.
Откакто се помня, цял живот съм живяла в старата си двуетажна къща, в покрайнините на града. Тук премина детството ми, юношеството и младостта. В тази къща доведох годеника си, за да се запознае с мама и татко. Оттук излязох като булка и след няколко години се върнах с малко дете на ръце. Бракът ми не потръгна, разведох се. За щастие родителите ми ме приютиха, а по-късно сред стените на родния си дом, един след друг напуснаха този свят.
Тук дъщеря ми порасна, омъжи се, роди ми внук. Спомени, спомени… Днес обаче, ако оставя сантименталността настрани и погледна на къщата с реален поглед, виждам колко се е разрушила. От покрива тече вода, подът изгни, но най-лошо е мазето – истински развъдник за плъхове. Колкото и пъти да правехме ремонт, влагата и мухълът унищожават всичко. С времето и кварталът опустя. Хората се разпръснаха: купиха си модерни апартаменти в нови блокове. Разбирам ги: на никой не му се живее в този ужас.
Така направи и семейството на дъщеря ми. Всъщност нямаха особен избор. Внучето ми непрекъснато кашляше от влагата и младите решиха да си тръгнат. В стария квартал останахме няколко пенсионери с котките си. Помагахме си взаимно, както можем, младите не ги закачахме – те си имат свои проблеми. Веднъж срещнах съседката – щастлива и усмихната. Оказа се, че синът и снаха й са купили къща с всички удобства, дори имало мъничък парцел за отглеждане на цветя! Искали да я вземат да живее с тях. Какъв късмет!
Честно да ви призная, завидях й. Ето че неотдавна сякаш и моята мечта щеше да се сбъдне. Един ден дъщеря ми се обади по телефона и ми каза, че ме очаквала изненада. Убедена, че ще ме приютят, радостно потрих ръце – ех, най-накрая и аз ще заживея като хората. Още същата вечер зетят дойде да ме отведе. И ето ме в новата сграда. Господи, какъв разкош! Просторен, светъл апартамент – истински рай. След като подробно разгледах жилището, дойде и обичайният въпрос: „Къде е моята стая?“
Дъщеря ми се поколеба, а после отговори: „Мамо, исках само да видиш дома ми и да се порадваш на детето. Няма как да се поберем всички тук. Това е нашата спалня, това детската, а тази е за гости. От друга страна не можеш да напуснеш къщата си. Тя съвсем ще опустее. А и имаш приятелки, котка, от която нямаме нужда тук. Мамо, не, престоят ти не подлежи на обсъждане. Но щом спестя някой лев, ще ти купя бойлер.“
Чух последните й думи сякаш в просъница. Погледнах дъщеря си с тъга, после се обърнах и си тръгнах. Не исках да вижда сълзите ми. Прибрах се у дома разплакана. Оттогава никой не ме е търсил. Веднъж събрах смелост и се обадих на младите, за да ги попитам какво правят. Нищо особено: пазарували, избирали мебели. Ясно е, че вече нямат нужда от мен. Котката ми също е стара, маркира навсякъде, но не мога да я оставя, обичам я като дете. Знам, че младите не са ми задължени – нека живеят за собствено удоволствие. Макар че е горчиво да осъзная, че за тях съм излишен товар.
