Емил

Когато преди четири години загубих съпруга си в инцидент с мотоциклет, почувствах, че нямам мотивация да продължа да живея. Емил беше любовта на моя живот; познавахме се от 15-годишна възраст и не знаех дали някога ще преодолея болката.Животът такъв, какъвто е: Бившият ми приятел се опита да ме съсипеКазвам се Джени, на 33. Днес искам да споделя как бившият ми приятел се опита да разбие живота ми.Мъ…Aug 22 2019skafeto.com

Емил беше само на 31, когато почина в катастрофа. Докато лекарите се борели за живота му, аз вечерях с приятели. Никога няма да забравя онзи жесток миг, в който ми съобщиха страшната новина. Толкова се разстроих, че изпаднах в истерия и се наложи да ме изведат с носилка от ресторанта, защото тялото ми отказваше да се подчини. Следващите няколко дни след смъртта на съпруга си бях в транс – почти не си спомням погребението му или опечалените, дошли да ми изкажат съболезнования. Спомням си само, че не можех да спя, да се храня, като цяло не исках да виждам никой.

Борейки се да продължа напред
Веднъж прочетох, че шест месеца е нормален срок, в който трябва да скърбим за загубата на любим човек и ако периодът на болката е продължителен, се налага да потърсим професионална помощ. От смъртта на Емил беше изминала година, а аз все още не можех да дойда на себе си. Имах проблеми със съня, трудно се съсредоточавах върху работата си, не исках да се срещам с приятели, не ми пукаше дали са платени сметките, не се занимавах с домакинска работа, отказвах дори да се изкъпя. Не спирах да мисля за смъртта на любимия си и да притеснявам, че е чувствал болка, когато е умирал. Той ми липсваше ужасно.

Моят психотерапевт се оказа грижовен и съпричастен. Изслуша ме спокойно и се опита да ме накара да се почувствам по-добре, като ме насърчи да обръщам внимание на позитивите в живота си. Не мога да отрека, че временно ми помогна, но само след четири месеца спрях да ходя на консултации.

Не мога да го пусна
Откакто спрях да ходя при психотерапевта, опитах всичко възможно, за да продължа с живота си, но не е лесно. Знам, че Емил е мъртъв, но се чувствам по-добре, ако се държа така, все едно той още е наоколо. Пазя всичките му дрехи и вещи, а понякога, когато съм сама у дома, говоря с неговия дух. Веднъж, няколко седмици след като Емил почина, сложих и за него допълнителна чиния на масата. И до днес не мога да изтрия съобщенията и имейлите, които сме си пращали. Държа се така, все едно той още е в живота ми. Знам, че е лудост, но не ми пука какво си мислят околните.Животът такъв, какъвто е: Заряза болно дете и съпруг, просто им прати съобщение да не я търсятЕдна вечер, докато приготвях семейната вечеря, дъщеря ми дойде в кухнята и ми подаде телефона: „Мамо…Aug 20 2019skafeto.com

Завинаги омъжена за любовта на живота си
Никога не бих признала, че вече съм вдовица. Всеки път, когато се срещам с хора, им казвам, че съм омъжена, но съпругът ми е починал. Все още нося годежните си и сватбени пръстени, а сватбените ми снимки продължават да стоят на почетно място у дома и в офиса ми. В съзнанието си все още съм омъжена жена. Приятелите ми се опитват да ме накарат да изляза с други мъже с надеждата, че ще си харесам някой от тях, но аз съм дълбоко отвратена от идеята им. Никога не бих погледнала към чужд мъж, защото така ще предам паметта на покойния си съпруг.

Бих искала да бъда щастлива отново, но не знам как да се справя с болката. Може би не съм готова да продължа напред. Освен да мисля за Емил, единственото, което ми доставя облекчение, е мисълта, че в крайна сметка отново ще видя съпруга си, когато напусна този свят.

Има ли такова нещо като „ненормална“ мъка?


loading...