Няма да обсъждам дали съм грешна или не, а ще попитам: Има ли забранена, непозволена любов, щом тя вече е превзела сърцето ти? Нали то в крайна сметка решава кога и в кого да се влюби?
Така или иначе, в продължение на 12 години имах връзка със семеен мъж. Любо ще остане най-добрият и благороден човек, когото познавам. Той нямаше деца, със съпругата си бяха добри приятели, но любовта и страстта между тях отдавна си бяха отишли. Той обаче, светла му памет, беше и изключително отговорен мъж и не можеше да си позволи да изостави жената, с която бяха заедно цели 25 години, още от училище. А тя – Лили, беше крехка и неуверена съпруга, която не знаеше как да се справя сама с трудностите в живота, защото имаше лабилна психика.
Беше свикнала за всичко да разчита на мъжа си. Знаех го от моя любим, той всичко ми бе разказал за нея, не скри подробностите около брака си. Затова приех ситуацията и не очаквах Любо да се разведе и да се ожени за мен. Това обаче не ми попречи да му родя син. С навлажнени от любов и благодарност очи неведнъж ми е признавал, че съм го направила най-щастливия мъж на земята. Беше вече спокоен, че няма да си отиде от този свят, без да остави нещо след себе си. И, разбира се, беше до нас във всеки възможен момент. Звънеше постоянно, питаше как сме, помагаше ни.
Но когато два поредни дни не се обади и не дойде вкъщи, сърцето ми се сви от лошо предчувствие. Звънях му непрекъснато, но телефонът му беше изключен. Уви, женската ми интуиция не ме подведе, излязох права – беше се случило най-лошото.
Връщайки се от работа, бащата на сина ми бил прегазен на място от неопитен шофьор, който карал с несъобразена скорост.
Разбрах това чак на третия ден, когато брат му се обади, за да ми каже кога ще е погребението. Причерня ми и имах чувството, че ще се срина на пода. Не исках да повярвам, че става въпрос за Любо. Щеше ми се да е станала някаква грешка и медицинското лице, което му е съобщило тъжната новина, да се е объркало, да е ставало дума за друг човек. Не можех да си представя как ще живеем с малкия Влади, без да виждаме най-любящите очи на света. Защото Любо беше такъв – най-грижовният, най-всеотдайният, най-добрият баща на света.
Детето беше на градина, а и не исках да го водя на гробищата. Аз обаче се облякох и отидох. Стоях встрани от близките и приятелите на Любо, почти скрита зад едно дърво. Краката ми трепереха, имах чувството, че ще припадна всеки момент и никой няма да разбере, да ме види, да ми помогне. Когато обаче всички си тръгнаха, останах сама на гроба му и си поплаках. Малко преди да си тръгна, усетих нечия ръка на рамото си. С изненада видях, че е Лили. Прегърна ме и промълви, че съпругът й е щастливец, щом във вечния му път го изпращат две любящи жени. Изтръпнах отново, студени вълни обляха цялото ми тяло. Призна ми, че през цялото време е знаела за връзката ни, дори за съществуването на Влади. Даже се радвала, че поне аз съм успяла да даря Любо с това, което тя не е могла. Щяла да помисли какво да даде на сина ми, за да му остане хубав спомен от баща му.
За секунди се обърках и не знаех как да реагирам, какво да й отговоря, но категорично й казах, че не искам нищо. Единственото, от което се нуждаехме с Влади, вече го няма. Чувствах се ужасно – гузна, виновна, грешна, объркана… В същото време имах усещането, че Лили не само не ме упреква, а сякаш търси моята подкрепа. И се оказах права.
След този ден тя започна много често да ми звъни по телефона. Нямам представа откъде бе намерила номера ми. Първо ме покани на кафе, за да ми предаде някои от личните вещи на Любо, които искала да останат при Влади. Макар и с нежелание, се срещнах с тази жена и приех нещата.
Проблемът е, че Лили продължава да ме търси и да иска да си общуваме постоянно. Дори ми предложи да се пренесем да живеем при нея. Апартаментът й бил достатъчно голям, а аз съм можела да дам своето жилище под наем и така да отделям пари за образованието на Влади. Разбира се, отказах й. Нямате представа колко ми е трудно да общувам с нея, камо ли да живеем под един покрив. Много искам Лили да престане да ме търси, да ме забрави дори, в същото време ми е жал за нея и нямам сили да я отрежа категорично. Как да й кажа – изтрий телефона ми и ме остави сама с мъката ми, като знам, че нейната мъка от внезапната смърт на Любо е по-болезнена от моята. И моето сърце страда жестоко, но част от него ще остане завинаги с мен. Нашият син. А тя си няма никого.
Стела
