Ана Петрова не се зарадва особено от новината, че не просто сме се оженили, а и ще изградим свое семейство точно под носа й. Тя се хвана демонстративно за сърцето, плачейки, че родният й син я е предал. Михаил обеща на майка си, че ще направи всичко, за да изкупи вината си.Истинската история на една снаха: Тя разби мечтите ми да бъда идеалната майка (I част)Винаги съм вярвала, че ще бъда идеалната майка. По тази причина нямах търпение да срещна бъдещия си …Nov 11 2019skafeto.com
В този сърцераздирателен момент аз стоях настрани, размишлявайки защо двама възрастни не могат да се оженят, ако самите те искат? В крайна сметка свекърва ми убеди сина си, че вече не е първа младост, затова трябва да й помагам, като в същото време изрично подчерта, че докато живеем на нейна територия, не можем и да мечтаем за наследници. По-късно разбрах, че скъпият ми съпруг се е съгласил с условията й, а аз недоумявах защо отлагаме този важен въпрос, когато винаги съм мечтала за деца и голямо семейство. Първоначално Михаил се извиняваше с неразположението на майка си, после се оправдаваше, че е твърде уморен и като цяло щом нямаме собствен апартамент, не трябва да мислим за деца. Дори започна да използва предпазни средства, смеейки се, че иска да достави на младата си съпруга колкото е възможно повече удоволствие.
Отначало не спорех. Трудно, но се примирих с факта, че веднага щом съпругът ми излезеше през прага, свекървата сякаш получаваше прилив на енергия, развихряше се из апартамента, пъхаше си носа в моите работи, канеше приятелките си на чай и буквално ме използваше като прислужница. В задълженията ми влизаха почистване, готвене и създаване на комфортни условия за гостите й. В същото време приказваше на сина си, че не ставам за нищо и на практика няма кой да й помага. Михаил й вярваше, а аз просто се подсмихвах. Тя била немощна? Ако можеше мъжът ми да види как се вихри, когато той не е у дома. Но коя съм аз, че да установявам нов ред в къщата им? Веднъж със свекърва ми се скарахме, но съпругът ми взе страната на майка си, укорявайки ме, че съм неблагодарница. Помоли ме да обмислям постъпките си, иначе никога няма да бъдем щастливи. Какво можех да направя? Обичах този мъж, затова преглътнал обидата и се опитах да действам по собствени методи, за да сбъдна мечтата си да бъда майка.
Откраднати години щастие
Струваше ми се, че с течение на времето свекърва ми ще промени отношението си към мен и в семейството ни най-накрая ще настъпи мир и хармония. Но не се получи така. Ана Петрова не пропускаше случай да ми напомни, че не съм достойна за сина й и тъй като по някакво чудо съм попаднала в дома й, трябва да й се подчинявам за всичко. Нямаше къде да отида, а и честно казано се страхувах да не остана на улицата.
Не беше лесно да споделяме едно жилищно пространство – не исках да влизам в кухнята, когато свекърва ми беше там и не винаги имах възможност да се уединя със съпруга си. С времето Ана Петрова придоби навик да влиза в стаята ни без да чука и то в момент, в който се опитвах да интимнича с Михаил. Много често свекървата се разболяваше и се налагаше ние да я закараме в болницата, защото тя не искаше да изчака линейката. Освен това, ако синът й плахо възразяваше, възрастната жена се хващаше за сърцето и крещеше, че умира. Естествено, всички се втурваха да й помагат.
Можех ли да напусна семейството си? Разбира се! Но ми беше жал за загубеното време. Вече бях на 30 години и едва ли някой би имал нужда от мен. Нямах работа, нито професионални умения, нито възможност да започна отначало. Струваше ми се, че цял живот ще изпълнявам заповедите на свекървата и ще правя само това, което тя иска.
Победата на свекървата и моето поражение
За съжаление лекарите категорично ми забраниха да забременявам на моята възраст, позовавайки се на факта, че по здравословни причини не мога да имам деца. Мечтата ми да бъда майка рухна в прахта. Разбира се, можем да осиновим детенце, но съпругът ми категорично отказва. Той все още слуша майка си и твърди, че не ни е било писано да станем родители. Днес съм на 35 и нямам никакви шансове да зачена. Приятелите ми ме посъветваха да се разведа и да се върна при майка ми, но тя вече има собствено семейство, дори роди от новия си брак близнаци, които с радост отглежда, предпочитайки да игнорира нуждите на най-голямата си дъщеря.
В никакъв случай не я обвинявам, но ако не беше ми изхвърлила навремето багажа, може би нямаше да се омъжа толкова рано. Или ако съпругът ми имаше смелостта да се отдалечи от родителите си, тогава и ние бихме могли да имаме наше детенце. През всичките години на брака ни, той не се осмели нито веднъж да възрази на майка си, страхувайки се да не я нарани или да й причини неудобство. В крайна сметка само мен нараняваше. Заради него се лиших от единствената си мечта, към която винаги съм се стремяла – да изживея радостта от майчинството и да усетя, че имам истинско семейство.
