С Кристиян се запознахме в университета. След занятията той ме придружаваше до вкъщи, обаждаме ми се често по телефона и ме канеше привечер да се разходим по кея. Когато се дипломирахме, започнахме работа в една и съща фирма. По време на служба се сближихме още повече и не след дълго станахме двойка.
Вярвах, че се обичаме и връзката ни ще завърши с брак, но щом забременях, Кристиян напусна офиса и се отдалечи от мен. Месец по-късно ми се обади с предложение да направя аборт. Щял да поеме всички разходи, стига само да не му приписвам нежелано бащинство. Крайно обидена, категорично отказах да прекратя бременността си.
Последваха дълги убеждения от негова страна, а от моя – нелепи извинения и сълзи. Веднъж отчаяна от безразличието му, реших да опитам да го склоня да поеме задълженията си. Потърсих го по телефона, но вместо него се обади сестра му и грубо каза: „Оставете брат ми на спокойствие! Как не разбрахте, че той не иска да има нищо общо с вас?“ Шокирана прекратих разговора. От този ден повече не го потърсих. Кристиян се появи отново, едва когато родих. Погледна дъщеря си, погали я, после се обърна и си тръгна. Това беше първата им и последна среща. Дори името си отказа да й даде. Исках да го осъдя, но в крайна сметка гордостта ми излезе по-силна от гнева.
Неотдавна той се ожени. В социалните мрежи видях снимки от сватбата, на която бяха поканени много колеги от университета. Всички изглеждаха празнично, радваха се на булката, забавляваха се. Днес Кристиян и съпругата му са щастливи, а аз, самотната майка се чудя откъде да взема пари, за да нахраня дъщеря си. Освен безпаричието и безнадеждността, се притеснявам дали ще мога да я възпитам правилно. Дълбоко в себе си завиждам на жените, които са любими съпруги и майки. Защо едни имат късмет, а други като мен, лежат сами в родилното, притискайки в обятията си деца, лишени дори от правото да носят фамилията на биологичните си бащи?
