Аз съм на двадесет и една години и все още живея с родителите си. За съжаление връзката ми с мама може да се нарече всичко друго, но не и нормална. Когато бях дете, мислех, че съм осиновена. Спомням си, че при обичайните ми спорове с Людмил – по-малкия ми брат, майка ми винаги го защитаваше, без да си направи труда да изслуша моите аргументи. Демонстративно ме наказваше, а брат ми успокояваше, дори когато беше ясно, че той е причината за скандала. Татко работеше през цялото време, но винаги когато станеше свидетел на семейните кавги, той подкрепяше майка ми. Ругаеха ме за безпорядъка, който правеше Людмил. Бях принудена да чистя след него, за да си спестя поредната доза упреци. Майка ми много обичаше да ми се подиграва пред моите приятелки.
Разказваше им грешките ми, проблемите, които имах, и сякаш на майтап се оплакваше, че не знам как да се обличам красиво или да рисувам. Бях добра ученичка, никога не съм влизала в конфликт с учителите си, затова имах тяхната подкрепа. Но съучениците ми ме смятаха за скучна и странна. Дразнеха ме, обиждаха, а родителите ми така и не се опитаха да ми помогнат. Майка ми казваше, че сама съм си виновна: другите деца ме обиждали, защото знаят, че съм твърде слаба и емоционална за разлика от Людмил. Надявах се, че след като завърша висшето си образование, ще си намеря добра работа и най-накрая ще се махна, колкото може по-далеч от родителите си. В същото време бях толкова наивна, че няколко пъти разкрих душата си пред майка ми, споделяйки ѝ лични преживявания; например, как първият ми приятел ме заряза.
Но дори и това беше използвано срещу мен. Когато с нея спорехме, тя често използваше повереното ѝ и казваше, че приятелят ми е постъпил много правилно, защото няма кой да издържи лошия ми характер и едва ли някога би поискал да ме види отново. И наистина, след този случай личният ми живот беше в застой. Но въпреки че семейство ми причини толкова болка, аз не искам да ги зачерквам напълно от живота си, защото съм имала и добри моменти. Но напоследък всичко стана доста трудно. Например, вчера закъснях да си напиша доклада, а на сутринта майка ми ме събуди с крясъци, че съм лентяйка и спя прекалено дълго. Опитах се да ѝ обясня, че бях много уморена и исках да си почина, но тя започна да му удря през краката и насила ме избутваше от леглото. Много съм обидена и не считам, че заслужавам подобно отношение.
