Тази драматична семейна сага бях закътала дълбоко в сърцето си. От време на време споменът изплуваше, но ми причиняваше такава болка, че с неистови усилия го гонех. Слава Богу, че не се изкуших да я споделя, защото разтърсващата история неочаквано получи обрат, при това щастлив. Е, трябвало е да минат години, но както се казва: по-добре късно, отколкото никога.
Брат ми Илия се влюби безумно в моята съученичка Вили. С нея тогава бяхме на по 17, а той следваше инженерство в техническия университет в града ни. За да не я изпусне, след като се дипломира, той се отказа от Зелена карта за САЩ, която бе спечелил, намери си подходяща работа и се отдаде на любимата си. С Вили завършихме гимназия, аз набързо се омъжих за любимия си, с когото поддържахме връзка от 3 г. Приятелката ми имаше талант да рисува и мечтаеше да следва в Художествената академия в София, но Илия й попречи. Как го направи – не знам, но Вили забременя, а уж се пазеха. Беше много нещастна, помня как тя плачеше на рамото ми и ме молеше да й помогна, да говоря с него да направи аборт. Повтаряше ми, че го обича безмерно, но от малка е мечтаела да стане художник и обещаваше, че щом завърши, ще се оженят и ще му роди поне две деца. Били много млади и не било честно да я кара да избира между двете най-скъпи неща – изкуството и любимия мъж. Илия обаче остана непреклонен, седмица след това сключиха брак и тя дойде да живее у нас. Родителите ми отстъпиха горния етаж от къщата на младоженците, купиха си гарсониера, с мъжа ми и сина, който току-що бях родила, останахме на долния.
Мисля, че двамата бяха много щастливи, поне така изглеждаха, а може и да съм се заблуждавала покрай грижите с бебето. Илия я обожаваше и въпреки бременността й, у тях винаги имаше гости, музика и танци, беше шумно и весело.
Брат ми си въобразяваше, че така запълва времето й, за да не мисли за София и се концентрира върху предстоящото майчинство.
Вили беше в шестия месец, когато се случи произшествието. Подхлъзнала се по стълбите, едва не се пребила, но получи кръвоизлив и загуби бебето.
Макар Илия да беше съсипан от мъка, не се предаде, а с обич и грижи помагаше на съпругата си да се възстанови физически и психически. Вили обаче изпадна в дълбока депресия. Обвиняваше се, че е причина за загубата на детето, защото не го е искала. Затваряше се дни в стаята си, не се хранеше, отказваше да разговаря с нас. Илия ми сподели, че го е отблъсквала – мразела и себе си, и него.
Минаха няколко месеца, дойде лятото, Вили привидно се оправи, започна да излиза навън и да се губи с часове. Една приятелка ми каза, че няколко пъти я виждала в морската градина, да наблюдава уличен художник, който рисува портрети и морски пейзажи. Не ме изненада – знаех, че живописта е в сърцето й, пък и чистият въздух ще й помогне по-бързо да си възвърне силите. Въпреки това някакво нездраво любопитство ме загложди и на следващия ден заведох малкия с количката на разходка към плажа. Отдалеч забелязах Вили, която разговаряше свойски с художника. Приближих ги и се скрих зад един храст. Разгледах го добре – мъж, гонещ 40-те, с дълги коси, изтъркани дънки, разкопчана карирана риза, под която се подаваше черна тениска. Излъчваше особена артистична небрежност, която явно въздействаше върху сетивата на Вили, защото тя го гледаше като дрогирана. Отдадох го на влечението й към изкуството, но реших, че видя ли я у дома насаме, ще я разпитам. Оказа се, че съм закъсняла.
Рано сутринта, спомням си, че беше събота, Илия слезе при нас обезумял. Нямаше сили да говори, затова ми подаде някакъв лист, който държеше в треперещата си от вълнение ръка. Беше кратко писмо от Вили, в което пишеше, че го напуска и заминава с художника в София. Молеше го да не я преследва и изнудва за връщане. В противен случай щяла да го намрази. Тук се задушавала от неговата егоистична любов, чувствала се в капан, искала да осъществи мечтата си да стане художник.
Месеци след това се разведоха. Вили я представляваше неин братовчед – адвокат. Брат ми обаче се поболя от мъка, този път той се затвори за света и близките си. Движеше се като сянка – от къщи на работа и обратно, започна и да пие вечер. Три години минаха, накрая татко помогна да се върне към живота. Имаха дълъг разговор, не знам какво си говориха с баща ми, но Илия престана с алкохола и започна да се събира с приятели. По едно време се събра на семейни начала с една симпатична жена, с малко момиченце, но тя не издържа и след година си тръгна. На мен ми призна, че да се живее с Илия било невъзможно, тъй като той не допускал никого в сърцето си. Дори в най-интимните им моменти имала чувството, че отсъства и е при друга. Брат ми не направи трагедия от заминаването й, но ме порази с това, че му било мъчно за детето. „Може и да беше чуждо, но е дете, привързах се към него и ми липсва…“ Беше толкова откровен, че му повярвах.
Преди около пет месеца, в навечерието на Коледа, осем години след изчезването на Вили, тя се завърна. Пак беше събота, но привечер, когато чух звънеца на външната врата – плахо и само веднъж. Валеше леко, но морският вятър духаше силно и едва познах треперещата жена, която държеше за ръка малко момиченце.
Имаше измъчен вид, поостаряла, но все още привлекателна. Преди седмица се завърнала във Варна и не можела да не ми се обади. Дали Илия е бил случайно на прозореца, или сърцето му е трепнало, но само след секунди се появи при нас.
Настъпи тягостно мълчание, двамата ту се поглеждаха, ту забиваха поглед в земята. Тъкмо да се обадя да влязат, че ще умрем от студ, когато малката разчупи тишината: „Мамо, чичкото няма ли да ни покани на топло?“
Илия се усмихна широко, грабна детето в прегръдките си и го понесе нагоре, а аз смуших Вили в ребрата: „Не те е забравил, глупачка такава, все още умира за теб. Ако и ти го обичаш, качвай се при него!“
Реших, че два часа им стигат за обяснения, звъннах на брат си и ги поканих на вечеря. Слязоха тримата, държейки се за ръце. Малката Мина така се притискаше към брат ми, че се успокоих. За ония, двамата, не се тревожех, вярвах в заспалите им чувства. Вили в началото бе смутена, после се отпусна. Най-смешен ми бе Илия, който преливаше от щастие, но се въздържаше да го покаже. Явно още помнеше упрека за задушаващата любов.
Толкова им се радвам! И двамата още не могат да повярват, че късметът ги е споходил отново, и не смеят да се отпуснат. Седят и разговарят с часове, а Мина задължително е в скута на брат ми. Сигурно си наваксват за изгубените години. Вили ми каза, че детето е от художника, не са живели под един покрив, а като любовници. Виждали се от време на време, но всяка среща била съпроводена със скандали.
Нямал никакво отношение към малката, само я припознал, но ангажименти не поел, което всъщност й спестявало много неприятности с него. Виждах, че се измъчва, и я помолих да спести подробностите. Казах й, че е по-добре някои истории да останат недоизказани. За мен най-важното е двамата с брат ми да зачеркнат миналото и да дадат шанс на неизживяната си любов. А те го правят без усилие.
Сега, слагайки точката на писмото, се замислих: как ли щеше да звучи историята, която смятах да напиша преди осем години – седмици или месец, след като Вили напусна дома си… Странно нещо е животът, нали?
Елена
