Изминаха само четири месеца, откакто се разделихме, а в живота му вече има друга. Той ходи навсякъде с нея, смее се, изглежда толкова щастлив, а нощем аз плача, скрила лице във възглавницата. На сутринта подута от сълзи отивам на работа. Защо се случи това? Людмил ми се кълнеше в любов, ухажваше ме приятно, подаряваше ми цветя и дълго време ме убеждаваше да се омъжа за него. На сватбата ми нямаше по-щастлив човек от мен и всички приятелки ми завиждаха. Гостите казваха, че сме красива двойка, родени един за друг. Бях напълно съгласна с тях.
Живеехме добре, отделно от родителите ни. Стараех се да направя дома ни уютен, а храната вкусна и приятна. Вярвах, че съпругът ми е доволен, но скоро започнаха кавгите. За него на първо място бяха приятелите му. Едно обаждане стигаше да промени плановете, които имахме и да хукне към приятеля си. А най-важно беше семейството му! Въпреки че живеехме отделно, през цялото време имах усещането, че майка му е с нас. Знам, че необходимо да се поддържа отношения с близките си, но не до такава степен. Людмил разказваше всичко на майка си, всеки ден й се обаждаше и подробно й споделяше как е минал денят му.
Разбирам, ако майка му живееше сама, но тя си има съпруг и дъщеря. Отначало придружавах съпруга си, когато й гостува, а после отказвах под предлог, че аз също имам свои дела, планове и родители. И да прекарвам всяка вечер с родителите му просто не е сериозно, тъй като не ми остава време дори за почивка. Така той започна да ходи сам. Свекървата му се обаждаше и за най-малкия повод: ела да забиеш един пирон в стената и т.н. Уморих се от този начин на живот. Другата причина, за която постоянно се карахме, беше детето. Людмил настояваше постоянно да се консултира с майка си за неговото възпитание. Веднъж не можах да се сдържа и жестоко се скарахме.
След скандала съпругът ми заяви, че щом ми е толкова трудно да приема родителите му, е по-добре да се разделим, за да не се измъчвам. Същия ден си събра багажа и ме напусна. Първоначално се зарадвах, че най-накрая адът свърши. Щом иска, нека си върви. Но колкото повече време минаваше, толкова по-тъжно ми ставаше. Опитвах се да си внуша, че той е виновен за раздялата ни и сам разби брака ни, но болката ми не минаваше. А после го видях с друга. Двамата вървяха и оживено си говореха. Людмил изглеждаше толкова щастлив, колкото никога не е бил с мен. Как можа да ме забрави така бързо? Нали уж ме обичаше!?
Вчера ми се обади и ми поиска развод. Надявах се, че ще е променил решението си и ще осъзнае, че е допуснал грешка. Копнеех да се върне и да ми поиска прошка, но уви. Не искам да живея! Всички казват, че вината е моя. Имах добър съпруг, който не пиеше и не ми изневеряваше, а аз го загубих само защото не понасям майка му. И никой не иска да разбере, че тази жена беше третата страна в брака ни и усещах присъствието й дори в леглото. Всяка вечер премислям всичко, връщам и най-дребните детайли в ума си и се питам: къде е моята вина?
