Навън вилнее люта зима. А в детската градина в следобедно време децата се приготвят за тръгване, а учителките им помагат да си сложат дрехите. Малкият Ангелчо има затруднения с обуването и една учителка се притичва на помощ. Високите зимни обувки на детето се обуват трудно, сякаш са се смалили с няколко номера. С много пъшкане и усилия тя успява да му ги надене на крачетата, след което чува:
– Обувките ми са на обратно!
Жената ги поглежда невярващо и наистина вижда, че обувките са разменени.
Преглъща ядосано и тръгва да ги събува, за да ги размести. Може би се досещате, че събуването им отнема също толкова труд и време, както обуването им. След още известни усилия, учителката успява да сложи обувките както трябва, при което детето възкликва:
– Само че това не са моите обувки!
Учителката пребледнява, но запазва хладнокръвие, защото не е добре да си изпуска нервите, а и има доста опит. Сваля обувките на детето и го пита:
– Добре де, къде са твоите обувки тогава?
– У дома са. Тати днес ги залепи, а аз днес съм със старите обувки на бате Георги.
Учителката изпуска въздуха, едвам се сдържа да не се развика от яд.
Тръгва отново да обува и облича малчугана, успява с мъка да се справи, оглежда детето, след което започва да рови в шкафчето му. Тогава тя го пита със смес от надежда и отчаяние:
– А я ми кажи сега къде са ти ръкавичките?
– Като идвах сутринта и ги сложих в обувките…
