Това е едно малко тъжно видео, което ни напомня ни за преходността в живота, но и за непрестанната обич, създаваща се между поколенията – между баба и внуче. Кадрите се сменят, започвайки от първия момент, когато бабата взема в ръце внучето си с цялата обич на която е способна… Сега тя ще се посвети да бъде постоянно около него, на практика замествайки родителите, ангажирани да осигуряват препитанието на семейството…
И колкото повече любимото внуче расте, толкова близостта с неговата баба нараства… Игри, разходки, първи опити с молив в ръката, първи числа и букви… Тя го учи да говори правилно, да помага в чистенето и готвенето, да бъде възпитан, да подготвя уроците си…
Времето минава, детето е станало момче и прекарва все повече време с връстниците си… Но не забравя любимата баба – често е при нея, споделя радости и тревоги… грижи се тя да не се чувства самотна… Минават години – юношата е вече възмъжал – той сигурно учи в университет и „кове“ бъдещето си под ласкавия поглед и на баба си… има си приятели, изпитал е огъня на първата любов.
Но никога не забравя баба си… Чак до последния й дъх… Когато се прощава с нея, искрените му сълзи са последната награда за обичта и грижите, с които е бил даряван… Задаваме ли си въпроса, колко много ни обичат нашите баби и дядовци? С какво нетърпение очакват да са заедно с нас, така предавайки ни отново и отново своята безпределна обич…
И как им се отблагодаряваме, погълнати от водовъртежа на ежедневието?
