Теодора Духовникова

Теодора Духовникова играе в ролята на агент на ДАНС в новия сериал „Дяволското гърло“. Актрисата е тръгнала по следите на убийство с религиозен оттенък. Нейн екранен партньор е Владо Карамазов, а поради снимките „агента на ДАНС“ живее три месеца в Родопите, където й се обучава да стреля, да шофира и да пребори личните си страхове. Публикуваме интервю с актрисата от Петя Славова за Днес.бг без редакторска намеса.

Героинята ви в „Дяволското гърло“ изглежда доста еманципирана. Уловили сте темпото на Холивуд, който в момента прави реверанс именно към независимите и силни жени.

Наистина не са толкова много женските роли в сериал, още повече български, които да са толкова еманципирани. А тук не само Миа, а и образът на бременната полицайка (Лидия Инджова) е така силен.  Това не е нарочно търсен ефект. Сериалът не е правен, за да е политически коректен, но много точно е уловил духа на времето, в което живеем. Женските персонажи тук са силни, натоварени с повече правомощия от на една домакиня. Същото се отнася и до процесите, които се случват – бежанци, мюсюлмани и християни. Хора, които гледаха сериала казаха: „Ето я Никита!“ В много държави има подобни героини, но ние си нямаме много такива. Нашите женски персонажи са по-патриархални.

Какво ви се стори интересно във вашата героиня?

И в България живеят жени като героинята ми. Просто не знаем за тях. Винаги, когато един актьор играе образ с определена професия, на която се акцентира, се съобразяваш с нещата, характерни за нея. Не може героинята ми да се разревава от трупове или да е романтична „женичка“. Въпреки това тя бяга от клишето. Ще видим, че е много наясно със ситуацията, когато става дума за работата й и е изключително безпомощна, що се отнася до личния й живот. Има изключително емоционални сцени между нея и дъщеря й, с много опустошен вътрешен свят. Така че хората, които следят „Дяволското гърло“ няма да гледат просто бойна мадама, която тича, стреля и изключително умело разпитва свидетели. Е, и това ще видят. Но също така зрителят ще се срещне и с качества, които всяка актриса с интерес би изиграла. Именно, когато тази жена, чиято професия не е типично женска, преживява своите „женски“ моменти, се бяга от клишето и се получава плътен и реален образ.

Жанрът е криминален. В България не се снимат много такива продукции.

Това е любимият ми жанр и той е много обичан в цяла Европа и в света. Но във всяка страна той носи своите белези на обществото. Гледам много такива сериали и знаех какво ме очаква. Много наблегнах на физическата подготовка. Тренирах жестоко. Това е задължително, защото героинята ми трябва да е в добра физическа форма. Стрелях с пистолети, ходих при рали инструктори, защото на нея й се налага да кара бързо кола. Правихме осморки на едни полигони напред и назад. Това е нещо, което за мен бе особено трудно, защото съм преживяла катастрофа и не карам кола.Беше много тежка и бях със счупени шийни прешлени, имаше операции. В случая, обаче никой не се интересува актрисата страх ли я е от нещо. А и аз успях да преодолея този личен шок в името на ролята. Също така имам сериозен проблем със смъртта и трудно си представях моргите, в които трябва да отида, огледите на местопрестъплението и труповете. Всичко преодолях. Гледах максимално да не губя от времето на екипа и да бъда адекватна към това, което се очаква от мен за тази роля.

Тоест ролите ви помагат да превъзмогнете личните си страхове?

Това не става с всяка роля, но специално след този проект излязох по-силен човек. Спомням си, че семейството ми бе дошло да ме види. Дълго време не бяхме заедно заради снимките и на децата им бе мъчно. В свободния ми ден ги метнах в колата – аз, която не карам! Имам книжка, но не съм шофирала от 15 години. Децата преживяха истински емоционален шок като почнах да ги разхождам из хълмовете на Родопите. Респектираха се.

Престъпленията в сериала са само на повърхността на сюжетната линия, но под нея се крият още ситуации. Засяга се темата за съжителството между християни и мюсюлмани – въпрос, който доста вълнува обществото.

Подобно на силните женски персонажи, така и темата за съжителството между християни и мюсюлмани, показва, че „Дяволското гърло“ е много чувствителен и адекватен към времето, в което живеем. Сериалът не поучава с пръст. Има герои, които фанатично вярват в свръхестественото и други, които вярват в противоположното. Най-добра работа ще свършат тези, които са по средата и се опитват да възобновят връзки, които са нарушени. Не мисля, че нещо добро може да се случи чрез конфронтация и война.  Мислих, че светът вече е поумнял и не би се върнал към неща, които са остарели. Явно не сме поумнели, колелото на историята се върти.  Мюсюлмани и християни живеят много добре, ако няма някой отвън който  да подклажда напрежение. Така е и в световната политика.

Прекарали сте три месеца в Родопите. Какво ви отне тази роля и какво ви даде?

Беше особено по време на снимки. Много неща се случиха в екипа. Има си нещо там в тези планини. Някои хора се събраха в съдбоносни връзки, други – разделиха завинаги. Всеки от нас извървя някакви свои Голготи. Беше трудно. Снимали сме по 18 часа на ден, по 11 дни без почивка. Не сме се любували на планината като туристи. Напротив, понякога е трябвало нещо да снимаме, но природата не иска. Почва да трещи, дърветата се огъват. Всички крещят: „Техниката! Техниката!“. В случая  тя е по-важна от хората. Ние сме завити в едни брезентови палатки. Вятърът ще ни отвее, не знаем кога ще свърши.  С Владо преминахме през много особени моменти като лично изживяване – като доверие между нас, като хора, като екранни партньори. Обичам да играя с Владо и той с мен.

Гледаме ви в доста филми в киното напоследък – „Дъвка за балончета“, „Вездесъщият“…

Не са много! Някой беше написал, че играя „в повечето български филми“. Това не е вярно. Участвам в два, а са излезли сигурно 30. Просто за тези се говори. Аз не играя във всички филми. Това е невъзможно, не е добре и не е правилно.

Тогава да кажем така – по различен начин ли подхождате към ролите си в театъра и в киното?

Театърът и киното са твърде различни като изразни средства. В киното всичко трябва да е по-обрано, без резки смени. Иначе не знам какво да кажа за театралниченето на българските актьори. Мога да повторя какво каза веднъж Явор Гърдев: Навсякъде по света в киното има стил, който се избира да се играе. В някои филми играта е по-изведена, както прави Хелена Бонам Картър, например. В други филми се играе почти документално – като натуршчик. Зависи от изискванията на режисьора и какво предварително сте се разбрали, за да е адекватно на цялостната стилистика на филма.

Как подбирате ролите си?

Много е трудно за актьор в България в днешно време да отказва предложения, но аз го правя от страх, че ще се почувствам не на място и невдъхновена. Отказвала съм в театъра, киното, в сериали.  Решението ми зависи от екипа и хората, с които ще трябва да прекарам няколко месеца от живота си. Важно ми е да им се възхищавам и да искам да науча нещо от тях. Да изляза и да знам повече за тази професия от момента преди да вляза в проекта. Аз съм много малка, а актьорството е огромно и ти се учиш до края на живота си. Много е важно кои са учителите ти и да подхождаш отговорно към професията. Не, че не съм правила грешки. Не че се харесвам навсякъде, където съм се гледала. Напротив! Понякога съм ревала, но във всеки проект, в който съм участвала, съм тръгвала с желание.


loading...