Такъв бил соцът, онакъв бил соцът. Едни разправят легенди с носталгични сълзи в очите, други пък мажат с черни краски и не крият погнусата си. Но хората и от двете категория не могат да отрекат едно – какви свалячи имаше едно време, ехей, при това истински джентълмени. Днешните донжуановци бледнеят, те са просто сиво копие, някаква компютърна холограма, прозрачна и неплътна. А при свалячите от близкото минало си имаше дори и различни категории. Как да не започнем с Гларуса?
Легендарен персонаж, от който тръгва мита за родното гостоприемство. Гларусът беше живата реклама на нашето Черноморие, скъп и горещ спомен на не една чужденка на и над средната възраст. Гларусът знаеше още преди 1989 година значението на термина Ол Инклузив – „целият вътре“.
Е, разбира се, всеки гларус си имаше и една цел – да може някоя русокоса Астрид да го заведе да живее в чужбина. Гларусът е лятно животно. Зимната му разновидност пък е ски-учителят. Този възрастен ухажор успя да хване окото на доста млади мадами. Но вижте какво му се случи накрая! (ВИДЕО)Всеизвестно е за всички, че меракът умира последен. Поне при някои мъже. Не е тайна, че по-възрастни…Jan 18 2017skafeto.com
На особена почит бяха и международните шофьори. Които също си имаха разновидност. Те бяха сухоземни, морският вариант беше морякът. Страшно вървежни типове. Заради полъха на „вносно“. Кока-кола, джин, парфюм, часовник – това бяха подаръците за техните дами на сърцето. Е, в началото и само разкази за изпита кола на кея в Барселона вършеше работа. Но акциите им драстично паднаха след като вече куцо и сакато цъка зад граница.
Друга категория е баш-майсторът. Или човекът от народа. Разгърдена космати гръд, здрави ръце, умения да се справя с всичко и с всеки.
Традиционният български сваляч, който си имаше и градски вариант – тарикатът. По време на соца имаше и една по-рядка, но много предпочитана порода.
Чужденецът. Мечтата на всяка възпитаничка на езикова гимназия. Джентълменът, който с един непринуден жест може да извади от левия джоб на сакото бонбонки Тик-так. Любовчиите от останалите категории твърдо разчитаха на положението си в обществото.
Тук е културният деец, най-често продукт на ВИТИЗ, който смуче меланхолично коктейл и бройка студентки. Или пък директорът. На предприятие, училище или пък дори някой кооператив. Ако му се опънеш – лошо. Ама кой се опъваше?
Партийният секретар беше същият като директора, но малко по-злокобен. По-различен вид, но също толкова зловещ, беше и синът на партийния деец. Расов екземпляр, с начертано бъдеще и също бил по чужбина. За следване, най-често в Москва, но какво от това.
На върха на пирамидата пък бяха най-тежките партийни другари. Тези не много на брой дейци, на които всичко беше позволено. Които можеха да уредят апартамент, софийско жителство и почивка в чужбина. Обкръжението на този типаж беше от известни дами – актриси, певици, поетеси, спортистки. За връзките и подаръците от тези другари се носят страховити легенди.
