Желю Желев

През далечната 1993-та година първият ни демократичен президент Желю Желев бе на двудневно посещение в Израел. Официалната му програма включва разговори с президента Езер Вайцман, премиера Ицхак Рабин, председателя на Кнесета (законодателният орган на властта в Израел) проф. Шевах Вайс, външния министър Шимон Перес и др., пише Дир.бг.

Някогашният ни държавен глава и съпругата му Мария Желева се срещат тогава и с много хора от близо 50-хилядното българско еврейство в Израел. Включително с българки, католически монахини, които ги посрещат на входа на храма „Възкресение Христово“, в присъствието на епископ Василий – митрополит на Йерусалим и Цяла Палестина.

Как се стига до идеята за това посещение: То е инициирано лично от Желев и той лично заръчва на съветника си по етническите въпроси и вероизповеданията, да бъде поръчана, или закупена икона за подарък на Йерусалимския патриарх.

Натоварените с тази задача тутакси отиват в Софийската митрополия, където по онова време се помещава Светия синод и се срещат с главния секретар на Синода по онова време – епископ Неофит, сегашния ни патриарх. Защо администрацията на Синода е била там, а не в Синодалната палата? – Припомняме, че по онова време опозиционерите на митрополит Пимен я бяха заели и не я напускаха. Църквата ни се раздираше от разпри и отцепничества. Беше време на разкол.

Дали пък заради това Желев не е искал да иде на Божи гроб и да измоли от Бог единение на църквата ни, като стане хаджия? Не много време преди идеята за пътуването до Израел, Желю Желев опитва да се справи с проблема. Дори организира среща с преподаватели и студенти от Богословския факултет, на която разгорещено се обсъжда църковния разкол, интронизирането на патриарх Максим – дали е било по канон, касирането на епископ Арсений за врачански митрополит и заточението му в Бачковския манастир, избора на епископ Калиник на негово място и други въпроси.

Но, да се върнем на иконата, която е трябвало да бъде избрана като подарък на Желев за Йерусалимския патриарх. Предложението, кой да бъде светецът, зографисан на иконата, дошло от сегашния ни патриарх Н.В.преосв. Неофит – по онова време още млад, висок и снажен епископ. По спомени на свидетели и главно на бившия съветник на президента Желев по етническите въпроси – Михаил Иванов, епископ Неофит казал: „А какво ще кажете за Свети Иван Рилски? Той е почитан от Църквата като покровител на българския народ“.

Всички се съгласяват, а когато иконата е готова, епископ Неофит предава на пратениците да я вземат, заедно с един запечатан плик с писмо от патриарх Максим до йерусалимския патриарх Диодор. Обяснил, че в него Негово светейшество изразявал тревогата си, че в Йерусалимската патриаршия са приели разколника Христофор Събев, който в църковно отношение не представлява никого.

Ден преди заминаването президентът Желев събира всички ангажирани с пътуването и началникът на Протокола Христо Чолаков изчита гласно почасовата програма на президентското посещение. В програмата, обаче, не било предвидено посещение в Йерусалимската патриаршия, а само нещо като туристическа обиколка в Стария Йерусалим. На въпрос, как ще бъде предадена при това положение иконата, Чолаков отговорил, че това ще стане „някъде на Божи гроб“.

На 5-и декември 1993-та година делегацията се отправя към летище София, но излитането в уговорения час било осуетено от гъста мъгла. След изчакване от няколко часа, самолетът най-сетне излита, прелита над Атонския полуостров, и каца на летище „Бен-Гурион“. Веднага правителствената делегация се отправя с коли към Йерусалим. Официалното посрещане се състоява в знаменитата „Розова градина“, в близост до парламента на Израел.

Българската делегация научава, че същата сутрин в Тел Авив е имало терористичен акт и е бил убит човек. Така че след празничните речи, президентът Езер Вайцман изказва съболезнования на семейството на жертвата. Желев се среща с президента и придружаващите го лица, включително и с Шимон Перес, по онова време – външен министър на премиера Ицхак Рабин. (На следващата 1994-та година Перес става Нобелов лауреат за мир, след убийството на Рабин през 1995-а за кратко е министър председател, а 12 години по-късно – президент на Израел).

Заради траура била отменена тържествената вечеря в чест на българските гости, в която се предвиждало да участват с художествена програма и български евреи. Делегацията ни била настанена в хотел „Кинг Дейвид“. На българския президент Желев и съпругата му бил предоставен президентски апартамент на два етажа.

Един дипломат, на име Ник Барух, бил помолен дискретно от съветник Михаил Иванов, да организира на другия ден посрещане на Желев в Патриаршията в Стария град. Понеже, както стана ясно, това посещение, е било пропуснато в програмата. Барух е доверено лице, автор на текста на възпоменателния камък, който по инициатива на Международния комитет под патронажа на президентите Желю Желев и Хаим Херцог през февруари 1993-та бе поставен до служебния вход на парламента, в памет на спасяването на българските евреи и на жертвите от Тракия и Македония.

На следващия ден сутринта цялата българска делегация посещава музейния комплекс на жертвите на Холокоста „Яд Вашем“ (превод от иврит – „Спомен и име“). Мария и Желю Желеви се покланят пред паметта на жертвите в Мемориала на децата – милион и половина деца, загинали по време на Холокоста. Мемориалът е изграден в пещера, издълбана във варовикова скала. В друго помещение са назовани по име и численост загиналите от други държави.

Върху колона се чете надпис: „България 7 000“. В това число влизат жертвите на Холокоста от окупираните от България територии на Югославия по време на войната. Отделно, обаче, няма експонат, който да символизира спасяването на българските евреи и Желев споделя това с другите от делегацията и че трябва да се помисли по въпроса.

„Черешката на тортата“ – посещението в Стария град, се провежда под патронажа на израелския протокол и охрана и от двете страни – както българска, така и израелска. Внезапно се появява млад духовник, който казва, че му е поръчано да заведе президента Желев в Патриаршията. Очевидно, гореспоменатият Барух е изпълнил заръката да организира този прием на високо ниво. Президентът Желев е посрещнат от патриарх Диодор. Поднася българския дар – иконата с лика на Св. Иван Рилски. Обратно, патриархът на Йерусалим подарява на президентшата Мария Желева златно кръстче с миниатюрна частица от кръста на Христос.

По свидетелствата на Михаил Иванов, на тази среща той успява да предаде на патриарх Диодор писмото на патриарх Максим.

Следваща стъпка на делегацията ни е въвеждането й в храма „Възкресение Христово“ – най-свещеното място за християните от целия свят, в което под един покрив присъстват Православната, Католическата и Армено-апостолическата църква. За да влезе при Гроба, Желев и съпругата му първо минават с поклон пред параклиса.

След това, по улиците на Стария град българите стигат до „Храмовия хълм“, наричан от мюсюлманите „ал-Харам ал-Шариф“, а от повечето чужденци – „Стената на плача“. Стената е най-свещеното място в историята на юдейската религия. Счита се, че на Хълма се срещат Небето и Земята.

Предполага се, че именно там е т.нар. Светая Светих – мястото, където Мойсей е свалил от планината Синай Десетте Божи заповеди. Широка скала, наречена Основния камък, се смята за мястото, което Аврам избира за олтар, на който да принесе в жертва на Господ сина си Исак.

Желев бил посъветван да посети и джамиите, в знак на уважение към мюсюлманите, които също почитат Основния камък. Желев посещава т.нар. Кааба с Голямата джамия в Мека и Джамията на Пророка в Медина. В джамията ал-Акса българите деликатно остават встрани от молещите се, за да не ги безпокоят.

Същия следобяд нашата делегация влиза в Кнесета – израелския парламент. Там е посрещната от почетна рота, а вътре в залата присъства и група от Ехуд Оле Булгария – организацията на българските евреи в Израел.

Пръв говори много почитаният проф. Шевах Вайс, а след него – министър-председателят Ицхак Рабин и Бенямин Нетаняху, по онова време председател на дясната партия „Ликуд“ и лидер на опозицията. В словата си и тримата изказват благодарност към българската общественост по време на Втората световна война. Особено вълнуваща е речта на Рабин.

По-късно Желев казва на останалите българи, че американците е трябвало да чуят това, като припомня за срещата в Мадрид през есента на 1991-ва по инициатива на президента Буш и с подкрепата на президента Горбачов. А също и как през септември 1993-та Израел и ООП си разменят писма за взаимно признаване, и на поляната пред Белия дом Ицхак Рабин и Ясер Арафат си стискат ръцете в присъствието на президента Бил Клинтън. С това споразумение се създава временно палестинско самоуправление („Палестинска национална власт“) в териториите на Западния бряг и Ивицата Газа. Споразумението бе подписано и от външните министри на Съединените щати и Русия.

Посещението на президента Желев в Израел е непосредствено след тези знаменателни събития, така че той съвсем адекватно ги свързва. Двама души от нашата делегация – Камен Величков и Христо Тотев провеждат разговори в Източен Йерусалим с представителите на изграждащото се в онзи момент палестинско местно самоуправление – Файсал Хюсейни и Хакан Ашрауи, също участници в Мадридската среща. Нашите хора се надяват България да участва в процеса на строителството по онези земи. Това, разбира се, поради ред причини от международен характер, се осуетява напред във времето.

Надвечер същия ден нашата делегация се отправя към Витлеем, където е църквата „Рождество Христово“. Православен духовник поднася на Желев подарък от Йерусалимската патриаршия – кутия, инкрустирана със седеф. При завръщането на Желев в България, подаръкът е предаден на владиците в Софийската митрополия.

Президентът ни Желев се върна хаджия, но какво се случи след посещението му в Свещената земя?

Две години по-късно, на 4-ти ноември 1995-а година религиозен фанатик извърши покушение срещу Ицхак Рабин и той загина. Желев присъства на погребението му, което „погреба“ и надеждите за мир в онези земи.

У нас Алтернативният синод пък постепенно загуби позиции и през 2012-а година единството в Българската православна църква бе възстановено. След приключването на мандата на Желев, от Комисията по досиетата пък се разбра, че в делегацията му по време на посещението му в Израел през 1993-та е имало агент от Шесто управление на Държавна сигурност. Някои хора припомниха за „онези“ пропуски в програмата на Желев, като съзряха умисъл в тях, но това са само догадки.

Междувременно в парламента ни започнаха да обсъждат текст, в чието съдържание се омаловажаваше участието на прогресивната българска общественост за спасяването на евреите по време на Втората световна война. С типичните ни парламентарни разногласия, все пак този текст беше заменен с друг:

„Благодарение на усилията на депутати, водещи фигури в Българската православна църква, общественици, интелектуалци и др. през пролетта на 1943 г. бе предотвратена депортацията на повече от 48000 български евреи и те бяха спасени от физическо унищожение“.

Както се вижда, и в редактирания текст не се споменава нищо за протеста на българската общественост, благодарение на който управляващите на Царска България отлагат депортацията. Трябва да отбележим, обаче, че прави чест на д-р Желев, че не в едно и две свои изказвания той подчертаваше ролята на обикновените хора, които са протестирали „срещу натиска на хитлеристка Германия и профашистките сили в България.“

Не бива да забравяме и още нещо, че Желев имаше смелостта да изрази възмущението си от американския президент Клинтън по този въпрос с: „Ако не признаете, че сме спасили евреите, си тръгвам!“ Какво предизвиква гнева му: По време на речите преди церемонията по откриването на Музея на Холокоста във Вашингтон, Желев реагира на това, че България не е била спомената сред държавите-спасителки. Ядосан, той нарежда да бъде написано писмо до американския президент Бил Клинтън, че България иска извинение за този пропуск, който има съществено значение за нашата държава. И че ако не го получи, президентът Желев няма да присъства на церемонията.

Трябва да признаем, че в началото на т.нар. демокрация имахме, макар и рядко, моменти на изтъкване на националното ни достойнство, което ни правеше горди като народ. За жалост, напред в годините, управниците ни все повече го затриваха с непремерени думи и поведение.

Виж още:Племенницата на Вапцаров: Откъде накъде шуменецът Желю Желев първи призна Македония за държава?Нямам нищо против Северна Македония, но съм против арогантността, заяви в интервю пред Дир.бг племен…Oct 30 2022skafeto.com


loading...