– Аз съм най-хубав, аз съм най-снажен, аз съм и бел, а че и румен (“Зех тъ, Радке, зех тъ”).
Хората направо се побъркват, като го видят на сцената, на екрана, по улицата. Сякаш е някаква международна рок звезда. Луди по него. Луди. Знаят, че ще ги разсмее до сълзи, и му се отплащат с обожанието си.
Така с лекота някога се носи на крилете на всенародната любов комедийният колос Георги Парцалев, от чиято кончина се навършиха 33 години на 31 октомври, пише 168 часа.
Надарен с талант и присъствие, които магически му печелят титлата на абсолютен любимец, все пак има и личности, които са като имунизирани срещу неговата харизма. Такъв е именно Тодор Живков.
Парцалев много трудно стана заслужил артист, а дваж по-трудно – народен. Поради тази причина ден-два преди 24 май, когато се обявяваха тези звания, Парцалев ставаше много напрегнат и нервен. След като последен от водещите хумористични артисти го правят заслужил артист, трябва да минат цели осем години, за да го удостои Живков с отдавна заслуженото признание народен артист.
Това пише в книгата “Тъжният клоун” Илия Ангелов, който е близо до актьора и цялото му семейство през последните 15 години от неговия живот. В своя труд именно той разкрива как Парцалев успява да стопи леда в сърцето на Първия и да го омагьоса така, че веднага след това да получи отдавна желаното.
Живков не обичал комика, както и други представители на артистичния свят заради техните странности в личния им живот. Когато присъствал на сценични изяви с участието на Парцалев, той никога не му ръкопляскал. Само че след време отношението му към него се смекчило и това веднага проличало. Симпатиите към актьора се събуждат в момент, заключен в история, която има характер на абсолютен анекдот, но е истина, както свидетелства Илия Ангелов.
Случката се разиграва по време на гостуване на делегация на Корейската народна република у нас. По този повод има тържествен концерт в Летния театър в Банкя, където, естествено, присъстват Живков и част от тогавашното Политбюро. След концерта всички артисти са поканени в резиденцията на малко вечерно тържество.
Сред присъстващите са Георги Парцалев, Йорданка Христова, Бисер Киров, Стоянка Мутафова и т.н.
Първия е в страхотно настроение, докато Парцалев само отпива от чашата си и пуши нервно цигари.
В един момент, въпреки че бяхме далеч от Живков, той се обърна към Парцалев и рече:
– Георги, ха кажи нещо и ти! Недей да мълчиш!
След тези думи на Живков всички притихнаха.
– Др. Живков, ще ви разкажа нещо съвсем истинско. Снимахме филма „Нако, Цако и Дако“ със Стоянка Мутафова, Калоянчев и Никола Анастасов. По сценарий ние търсехме престъпна група от шпиони, която събира военна информация от България. Трябваше да се правят снимки и в чужда страна и „Българска кинематография“ реши това да бъде в Алжир. Дотам пътувахме с кораб. Тръгнахме от пристанище Бургас. От българското посолство в Алжир ни посрещнаха топло. Снимките щяха да се правят в центъра на града, в едноименното кафене „Алжир“. Всеки един от нас – Нако, Цако и Дако, трябваше да седне на отделна маса. Щяха да ни правят скрити снимки, за да не даваме пари допълнително. Аз бях облечен в някаква измислена парадна униформа с много нашивки, медали и звезди.
Бяхме се уточнили, когато видим колата на легацията, една черна волга, да започнем да играем епизода. Междувременно организаторът от киното бай Киро, ни беше предупредил, че в това кафене всичко е много скъпо, и да си поръчаме само по едно кафе. След това той ще мине и ще плати консумацията ни.
Седнах на една свободна маса. Само че на мене ми се пиеше уиски и си го поръчах, като щях да кажа на организатора, че аз ще си го платя. Докато чаках сервитьора да ми донесе питието, дойде един възрастен арабин и ме запита на френски дали може да седне на масата заедно с още един млад господин. Бяха облечени с техните национални облекла. Новите ми компаньони ме разглеждаха с голям интерес, особено възрастният арабин, впечатлен от моята измислена военна униформа.
– Испанец ли сте, не? – запита ме той.
– Не – отговорих аз.
– Бразилец?
– Не, не съм бразилец.
– Турчин? – упорстваше арабинът.
– Не съм и турчин.
Така по своя начин Парцалев разказва, а още преди да е приключил историята, Живков избухва в шумен смях. Всички в залата го поглеждат и като по команда също започват да се кикотят – къде престорено, къде не. Комикът порядъчно изчаква всички да се успокоят и продължава да говори.
– Тогава сте албанец – арабинът продължаваше с арабско спокойствие да ме пита.
– Не, не съм и албанец.
– Тогава сте грък, господине.
Живков тук прекъсна Парцалев и казва:
– Георги, не са могли да те познаят, бе!
Парцалев не отвърна нищо и продължи:
– Може би сте от Португалия? – упорстваше арабинът.
– Не, не съм и от Португалия.
– Но тогава откъде сте?
– Откъде ли съм? От България съм.
Тук въпросният арабин възклицава, че там е много лошо, защото е комунизъм.
Парцалев не трепва, докато върви към кулминацията на разказа си.
– Какво му е лошото? Сега пия и друг ще дойде да ми плати сметката.
– Ха-ха-ха! Всичко това си го измисляте, господине? Няма такова нещо по света: вие да пиете и ядете, а друг да плаща!
Междувременно става ясно, че той си поръчва още едно малко уиски. Идва черната волга на легацията и той си изиграва епизода. Не минава много време и ето че идва бай Киро с чанта в ръка да плаща неговата консумация, сладкодумно продължава Парцалев.
Макар и да го пита какво толкова е пил, все пак брои банкнотите. Арабинът остава силно изумен, че наистина някой му плаща сметката. И даже го питал как е с храната, пак ли някой плаща. И актьорът отговорил, че друг човек има за храната да отговаря.
– Тогава и аз ще стана комунист. И ще го пропагандирам.
– Това е най-хубавото, което ще направите – казах му аз. Станах и си тръгнах. После бай Киро ми взе 15 долара за двете малки уискита.
Така приключва разказа си Парцалев, а всички се обръщат към Живков, за да видят неговата реакция, неговата „оценка“ на този миниспектакъл, така да се каже.
– Абе, Георги, ти си бил страшен – рече Живков, – малко са такива българи като тебе. – И започна отново да се смее свойски с останалите гости около Парцалев.
Това не е всичко. Смехът на Първия е последван само четири дни по-късно от истинската му награда. На 24 май същата година мечтата на комика се сбъдва, немислимото се случва – най-сетне е направен народен артист.
Приживе Парцалев нарича себе си “тъжния клоун”. И често казва, че когато хората го видят, се смеят, но никой не знае какво е в душата му. Неговите най-близки свидетелстват, че не е имало ден с него, който да си е приличал с предишния.
Илия Ангелов отива на свиждане на актьора четири дни преди той да издъхне в Правителствена болница на 31 октомври 1989 г. от левкемия. Той ще запомни завинаги, че цветът на лицето му е почти черно-сив. Лежи увит в няколко одеяла, защото му е студено. Над него виси специална луминесцентна лампа за дезинфекция на въздуха в стаята. Усмивката му е застинала. Оплаква се, че му се пуши цигара, но лекарите не му дават. Казва, че се е обадил на майка си, за да даде на Ангелов един куфар с негови снимки, защото той знае как да ги запази.
В неделя се виждат пак. Часовникът отброява последните му часове.
– Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.
– Тя, мойта, се е свършила, Илия – рече той и разговорът секна. Постоях още 5-6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.
В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.
– Случило се е нещо – проплака тя.
Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8,30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.
