трите камъчета

Всяка притча има своята поука. Предимството на тези поучителни разкази е, че са едновременно полезни и приятни за четене. Те често са с малък обем, а сентенцията е достатъчно ясно обособена. Друга особеност е, че всеки от нас трябва да я прочете и сам за себе си да изведе кое е най-важното. Притчите обикновено ни показват някои детайли, които сме пропуснали, но са ключови. Затова и днес ви представяме една притча за трите камъчета, която определено ще ви накара да се замислите.

Имало едно време едно момиченце – мъничко, но с големи мечти. Със сърце, по-голямо от света! Нисичко, къдраво, с лунички около нослето и с големи ококорени очи. То притежавало най-голямото богатство – три жълти камъчета.

Първото камъче било за семейството – да символизира здравината и обичта, която трябва да изпълва семейното огнище. Второто камъче било за любовта… Тази любов, която ще те накара да почувстваш сърцето и душата си в едно цяло с вселената. Третото камъче било за надеждата, за тази, без която не можем… В нея момичето намирало утеха, в миговете на тъга и щастие, когато мечтите се сбъдвали.

Гледало момичето камъчетата и продължавало да мечтае, премятайки ги от ръка в ръка. Това било най-ценното нещо, което имало то. След това едно по едно ги насочвало към слънцето. Много обичало всичко, огрято от слънцето, заради чистия и блестящ вид, който им придавало.
– Хайде идвай вече! – провикнал се глас. Момичето видяло едрата фигура на баща си. Настъпило време за вечеря. Седнали на масата – момичето, по-големият ѝ брат, майка ѝ и баща ѝ. Тишината била толкова плътна, че можела да се разреже с нож.

Майката на момичето се опитвала да скрие с кичури коса синините по бузите и врата си, брат ѝ присвивал устни и едва преглъщал храната. Очите му, влажни и мразещи поредната подобна гледка, гледали в нищото… Бащата не издавал никаква емоция. В него живеели двама души – един звяр и един добър човек. Никога обаче не било ясно кой от двамата ще надделее. Момичето погледнало в ръчичката си – там още стискало трите камъчета…

– Ще стане. – казвало си то – Ще стане, някой ден ще бъдат щастливи, ще бъдем щастливи всички заедно!
Стискало ги толкова силно, че камъчетата разкървавили крехката детска ръчичка.
– Какво е това? Какво стискаш в ръката? – провикнал се бащата. Взел камъчетата от ръцете на детето и ги хвърлил през прозореца.
– Нееееее! – провикнало се момичето – Това беше единствената ни надежда!
Сълзи се спускали по бледото му личице. Не издържало да отиде и да ги намери.

На другия ден още в ранни зори изтичало пред прозореца на къщата да потърси богатството си. Намерила само едно камъче – надеждата! Къде ли не търсило другите камъчета, ала нищо… Годините минавали, момичето имало и прекрасни моменти, но не намирало утеха. Нещо все липсвало в неуморимото й сърце. Не се прибирало вкъщи, не можело повече да живее в омраза и нищета. Сърцето й било изпълнено с любов, която обаче непрестанно била попарвана от хората, които обича. Къде ли не търсило покоя и хармонията, за които толкова много мечтаело…

Един прекрасен ден, вече пораснало, момичето срещнало момче. Имало чувството, че душата му е толкова чиста, искрена и даряваща обич. Любовта им била така силна. В очите на другия се побирал целият свят. Заживели момичето и момчето заедно, винаги заедно, усмихнати, щастливи. За първи път момичето усетило хармонията в живота си. Светът се превърнал в райско кътче, но нещо не давало мира на момичето – родителите и брат й.

Минало се време и в един прекрасен слънчев ден, телефонът звъннал.
– Сестра ми, вече си леля! – казвал превъзбуденият глас на брат ѝ. Сърцето на момичето щяло да се пръсне. За пръв път чувало брат си да звучи толкова щастлив. Душата й се стоплила. Събрали се всички да отпразнуват щастливото събитие в старата къща на родителите. Детенцето кротко спяло и всички гледали към него с обожание. Момичето се огледало. Първо погледнало към ръката си – там нежно я държала ръката на любимия й мъж, погледът му бил изпълнен с толкова любов.

После погледнало към брат си – с жена му кръжали около бебешкото кошче и не спирали да се усмихват! Със страх погледнало към майка си – лицето ѝ сияело! Косите ѝ, прибрани с шнола отзад, вече не скривали насиненото ѝ лице. Помислило си момичето – колко ли са преживели с баща ѝ и въпреки всичко са заедно, винаги заедно.

В този момент бащата прегърнал майката, а тя му се отблагодарила с поглед, изпълнен с любов и прошка. Момичето не издържало. Толкова силно топло чувство се надигнало в гърдите му. Излязло от стаята. Не искало някой погрешно да изтълкува сълзите му. Тръгнало да се разхожда само около къщата. С периферното си зрение зърнало красиво жълто цвете под прозореца. Приближило се повече и очите му се разширили в огромна почуда! Там, под прозореца, след толкова години, било неговото богатство, неговите две камъчета, изгубени преди толкова много време.

– Не е възможно! – казало си момичето – Tолкова ги търсих, а сега са пред мен. Все едно някой нарочно ги е оставил и е знаел, че ще мина. Сърцето му се разтуптяло, взело ги в ръката си. Богатството било цяло, животът му бил цял.
– Дали винаги са си били там? – запитало се то – Може би е трябвало време, за да ги намеря. Може би те са тук благодарение на първото камъче – надеждата… А кои са вашите камъчета, момичета?
Автор: Кристина ПетковаВажно за всеки родител: Поучителна притча за възпитаниетоПритчите са кратки художествени творби, които имат способността не само да ни заинтригуват, заради н…Sep 22 2019skafeto.comПритча за жената на арабския халиф, която ще ни отвори очитеПритчата е произведение, което съдържа нещо полезно и поучително за нас, като в същото време ни дава…Sep 11 2019skafeto.com

loading...