Накъдето и да завъртим поглед из страната ни, няма как да ни убегне, че много хора живеят бедно. Особено възрастните. Трябва да сме или много заблудени, или абсолютно цинични, за да твърдим (или дори да вярваме) на приказките на политиците за повишеното качество на живот (в някакви неприложими към всекидневния бит проценти). Но ако все пак има и такива хора – ето на каква история се натъкнахме в интернет. Разказва я Марко Екмеди, а думите му могат буквално да заседнат в гърлото ви. Защото описват мизерията и мъката в България в цялата им мрачна действителност. Действието се развива в магазин. На опашката пред Марио стои старец, видимо над 80 години. Идва неговият ред. Продуктите на лентата нито са много, нито особено скъпи. Два домата, тиквички, кило брашно, кило захар. Няколко малки нещица. Сметка – 9,80 лева. Старецът бърка в портмонето, вади всичко, пак бърка… парите не достигат. „Съжалявам, не е достатъчно, трябват още 2,30“, казва продавачът. И предлага услужливо: „Просто оставете нещо, откажете го.“Тази трогателна история ще напълни очите ви със сълзи. Приказка за бабата и дядото, които продаваха ябълки…Кой от нас не ги е виждал, когато сме кръстосвали пътищата на родината ни. Независимо дали са на изт…Mar 7 2017skafeto.com
Старецът продължава да бърка по джобове и говори, като че ли на себе си: „Няма нужда да се прибирам у дома, това бяха последните…“ Изглежда в унес и не разбира какво се случва около него. „Намесих се – продължава разказа си Марко. – Направих най-нормалното нещо, просто доплатих липсващите 2,30 лева. Изведнъж старецът като че ли се събуди и запита кое точно да остави в магазина, за да му излезе сметката.“ Касиерът уточнява, че всичко е оправено и посочва г-н Екмеди. А старецът го изчаква и него да приключи с пазаруването. И му казва: „Господине, благодаря Ви. Но на мен това никога не ми се е случвало. Моля ви, оставете ми адреса или телефона си, за да мога да ви върна 2,30 лева, когато имам възможност.“ „Не, не, няма нужда, просто още има добри хора и това е важно“, отвръща неловко Марко. А дядото прави последен опит: „Поне елате вкъщи, едно кафе да ви почерпя.“ Няма нужда. Двамата си стискат ръцете. „Как се казваш, дете?“, пита дядото. „Казвам се Марко и съм от Милано. И докато съм жив, ще Ви помня“, отговаря впечатленият Екмеди.Как живеят нашите баби и дядовци? За да оцелеят физически, те са се превърнали в майстори на…Как живеят в днешните трудни времена нашите баби и дядовци? На този труден въпрос се опитва да отгов…Feb 6 2017skafeto.com
