През 1898 година в град Кукуш, днешна Гърция, се ражда поетът Христо Измирлиев, познат като Христо Смирненски. Неговото богато творчество се характеризира с борбата на социалната несправедливост. След войната родният му крад е опожарен и той се пренася да живее в София, заедно със семейството си. В столицата той работи като репортер и писар. От 1915 година Христо сътрудничи, заедно с брат си – хувориста Тома Измирлиев в хумористични издания – вестник „Кво да е“ е първият му вестник, където той участва с псевдонима с Ведбал. Следващата година той прави публикации на хумористични стихове и в „Българан“, „Родна лира“, „Сила“ и др. популярни издания за времето си. от 1917 година той се подписва като Смирненски.
Първата му сбирка излиза през 1918 година, която е хумористична. Войнишкото въстание слага отпечатък върху идейното му развитие. През ноември 1919 г. по решение на Комунистическата партия започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание „Червен смях“. Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него – хуморът му става все по-социално насочен. Той участва в демонстрации и митинги, на които се поставят искания за амнистия на осъдените войници, подобряване материалното положение на трудещите се и др. Постепенно социалната принадлежност на Смирненски става решаващ фактор в идеологическите му възгледи и той се пропива със съзнанието, че е боец на пролетариата. През пролетта на 1920 г. става член на Комунистическия младежки съюз, а през 1921 г. – на Комунистическата партия. 1920 г. е преломна в творческия път на Смирненски. Лявата критика оценява естетическите му търсения и творби създадени до този момент като прояви на „декадентския“ символизъм, като поетически постижения, които не дават никакви основания „да се предположи за яркия му поетически талант“.
През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. Във връзка с една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново се чувства недобре и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство.
В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“. Туберкулозата не подминава и Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба – сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е посочена от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Отнася се и за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ – онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на убежденията си, на нравствеността си, която продават на Дявола, за да стъпят на всяко едно ново стъпало. Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският съвет поставя безнадеждна диагноза – милиарна туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни.
Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.
