Кой от нас не ги е виждал, когато сме кръстосвали пътищата на родината ни. Независимо дали са на изток към Черноморието, на юг към Родопа планина, в обширните равнини на север, или пък на запад… Едни баба и дядо са наредили няколко щайги с плодове и зеленчуци на пътя, стоят си кротко и чакат някой да им купи, това което са отгледали. Те самите. „Продукцията“, за да използваме модерната дума. Точно на една такава история, написана от младо момиче, се натъкнахме в Интернет. „Винаги съм обичала да спирам покрай пътя и да си купувам нещичко от местните хора, мед, сладко, кестени, домати, каквото предлага сезонът и регионът – започва разказа си девойката. – Хем на наливам пари в нечий неизвестен джоб, хем правя това, за което си мечтаем в големия град. Купувам свежа храна, отгледана от нечии ръце, пълна с енергия. Купувам я от хора, които цял ден са покрай пътя. Пече ги слънце, вали ги дъжд, брули ги вятър. Те са там, усмихнати и чакащи.“

В конкретния случай на път за София около Дупница момичето и нейният приятел се натъкват на една от стотиците двойки баба и дядо из България. Стоящи като караул пред една камара щайги с ябълки. Девойката продължава: „Беше страшен студ, а тези хора бяха увити с шалове, дебели якета и шапки. Посрещнаха ни с искрени усмивки, а докато изскочихме от колата, дядото вече бе нарязал една от ябълките за проба. Вкусна, сочна, ароматна… Истинска. И обидно, обидно евтина. Тъжно ми стана. Да спираше всяка втора кола – щяха отдавна да са си вкъщи. И всички щяха да са доволни. Но хората ги отминават с над 100 км/ч. Някои дори не ги забелязват. Просто предпочитат да спрат в някой подземен паркинг и да си купят от поредния супер лъскави като от картинка ябълки. Но пластмасови. Взехме си десетина кила и се сбогувахме. В колата обаче видях прясно изцедения сок от портокал, който бях приготвила преди тръгване. Върнах се при бабата и дядото и им сипах по чаша. Не мога да ви опиша радостта на тези хора. Техните благи усмивки, искрящите им очи. Пак тръгнах да се прибирам, а дядото ми подаде торбичка с две марули и лук. Стана ми неудобно, ако бях видяла, че имат салата, щях да си купя. Поисках да платя, но той отказа категорично. „Чедо, някои неща не се купуват, те са вкусни само тогава, когато са подарени от сърце“, каза ми дядото. Срам ме хвана. Сърцето не работи с пари, работи с любов. На връщане си мислех за хората, които работят на земята и имат връзка с природата. Добри и благи, не като тези от големия град. А колко сложно е за нас пък да помогнем на тези хора. Просто трябва да спираме на пътя!“

loading...