Харан е един от най-старите градове в света. Разположено в южна Турция, забележителна характеристика на това древно място са неговите кирпичени къщи с форма на пчелни кошери, построени изцяло от кал без никакво дърво. Техният дизайн ги прави хладни отвътре и се смята, че са непроменени от поне 3000 години, пише изследователката Люси Уайт в едно от своите изследвания. Някои от тези къщие все още се използват като жилища до 80-те години на миналия век. Харан датира поне от ранната бронзова епоха, някъде от 3-то хилядолетие пр.н.е.
Известен като точка по Пътя на коприната, има много препратки към това древно място в Библията и, например, търговията му с финикийския град Тир с „ отбрани стоки, с бали от синя и везана изработка, с ковчези богаташки облекла, вързани с въжа и направени от кедър“ (Езекил 27:23-24).
Може би е най-известен като градът на Авраам. Неговото родно място Шанлъурфа е наблизо, а Харан е мястото, където баща му Тера отива, за да умре. Нашият интерес към този град обаче не е в неговите библейски връзки, колкото и да са завладяващи, а в неговата по-езотерична история.

По Божия заповед Авраам напуска Харан (Битие 13:1-2). По-рано тълкуван като изхода от Египет. Керван от хора и животни минава през порта. В средата жена язди бял кон между овца, куче, коза и магаре. На преден план всякакви домакински стоки, тенджери и тигани. Бог гледа надолу от небето.

Християнският интерес към Харан и древното кралство Едеса
Близкият град-съсед на Харан, Шанлъурфа, крие следа за този скрит аспект. Шанлъурфа претърпява много трансформации през хилядолетията. Най-любопитното е, че през XII век, когато Шанлъурфа е християнско кралство, носещо името Едеса, то привлича вниманието на рицарите тамплиери.
Изглежда има някакво значение в това, че свети Бернар от Клерво, а не папата, проповядва за Втория кръстоносен поход от Везле в Източна Франция, не за да защити Йерусалим, а за да спаси Едеса след превземането й от селджукските турци през 1145 г.

Въпросът е защо? Защо свети Бернар, който е отговорен за подпомагането на създаването на рицарите тамплиери, проявява такъв интерес към този без излаз на море град-държава, който, както отбелязва и британският военен историк и писател Адриан Гилбърт, не е бил от стратегическо значение, а и от грешната страна на Ефрат*? В крайна сметка това е значително военно усилие, а не очевидна дестинация.
Може би рицарите тамплиери са знаели, че Едеса може да е била оригиналният „Ур на Халдейците“ – мястото, където халдейските магове прекарват част от живота си. През 20-те години на миналия век, сър Леонард Уули твърди, че „Ур на Халдейците“ са именно неговите разкопки на град Ур в Южен Ирак. Това, което открива, е грандиозно и обширно: огромни количества артефакти, датиращи се на повече от 3000 години, и много злато – включително красива златна скулптура на овен, хванат в гъсталака.

Много от откритите ценности на сър Уули са изложени в Британския музей. Но колкото и важна да е находката му, не сме убедни, че това е Ур от Библията. „Ур“ е често ползвана дума, срещана в древни времена, тъй като има значението на „основа“ и може да се намери в името на Йерусалим – „Уру-шалом“ – което означава „място на мир“. По-логично е, че халдейският Ур е по-на север, не на последно място, тъй като Авраам говори за конфликтите си с хетите, които са базирани в централна Турция.
Има ли скрито познание в Харан?
Халдейските магове, елит от мъдреци и опитни в изкуствата на предсказването, са намерили убежище в останките на хетската империя в централна Турция най-малко хиляда години преди пристигането на рицарите тамплиери… и е възможно да е останало нещо от техните окултни знания в района. Но е също толкова вероятно истинският фокус на вниманието на тамплиерите да е бил самият град Харан.
Важно е в този момент да се помисли каква може да е била истинската мисия на рицарите тамплиери. Няма съмнение, че Свети Бернар е изиграл ключова роля в създаването на легендировката, как тази избрана група от религиозно вдъхновени кръстоносци съществува, за да защити пътищата към Йерусалим. Но предвид малкия брой тамплиери, поне в началото, това обяснение няма логика.
По-правдоподобното е, че те имат присъствие в Близкия изток, тъй като след Първия кръстоносен поход през 1097 г. Свети Бернар и други от двора на Бургундия разбират за окултно познание, съдържащо се в сборник от писания, известни като Corpus Hermeticum – считан да бъде „по-стар от Ной“ – съставен е от Хермес Трисмегист и следователно представляващ голям интерес. А една група хора, които знаят много за Херметизма, са сабианците, които живеят в Харан по времето на кръстоносните походи (познати са и като сабии**).
Както става ясно – това, което прави Харан необичаен през XII век, е, че не е еврейски, ислямски или християнски. Основният му храм, в крайна сметка разрушен от монголите през 1259 г., е посветен на месопотамския лунен бог Син. Известен е и като център на алхимията, практикувана от сабианците, които смятат Хермес за основател на своето училище.

Сабийско светилище
Отличителната форма на алхимия на сабианците се фокусира върху металите, особено медта и минералите, а не върху златото. Според някои писатели това разграничение показва много ранна традиция, вероятно датираща от 1200 г. пр. н. е., когато медта е била основният метал***. Няма съмнение, че вярванията и практиките на сабианците датират от антични времена и че са имали силни връзки с Древен Египет. Наистина е възможно името „Sabian“ да произлиза от древноегипетската дума за звезда, sba, и те може да са били египетски изселници.
Сабиите може да са били последните останки от свещеничеството, което почти изчезва от Египет през IV век след Н.Е., когато римо-християните унищожават това, което е останало от египетските храмове. В резултат на това преследване, те може да са намерили пътя си нагоре по търговските пътища до Харан на северен Ефрат, където са се чувствали достатъчно сигурни.
Това, което пази сабиите в безопасност и им позволяваше да продължат с практиките си, беше препратката към тях в Корана. Коранът признава, че сабиите са от религията на Ной и затова ги уважава. Несигурността на тяхното съществуване обаче е записана в историята на халифа на Багдад, който минал през Харан през 830 г. сл. Хр.
Той иска да знае дали тези, които се обличат по различен начин, са „хора на книгата“ (т.е. на Корана или Библията). За щастие той приема отговора, че „книгата“ на сабиите е Херметичния сборник от познание, техният пророк е Хермес и те са сабиите, споменати в Корана, и така са били пощадени от смъртта като неверници.
Едва ли халифът осъзнава колко много сабиите са допринесли за развитието на собствената му арабска култура, те помогат за основаването на град Багдад през 762 г. сл. н. е. и го превръщат в център за обучение и познание. Сабиите са важен „проводник за предаване на древна мъдрост на арабите, особено на суфиите и на друзите (Adrian Gilbert op cit, 1996, p70).
Именно суфистки алхимик на име Джабир ибн Хайям притежава едно от най-старите копия на най-известните херметически текстове – Изумрудената плоча (от където произлиза известния принцип „каквото горе такова и долу“) и който по всяка вероятност е сред съставителите на сборника „Alf Layla„, който достига до европейските читатели чрез превода на френския ориенталист Антоан Галан от 1704-1714 г. и вече познат ни като Приказки от хиляда и една нощ.
Ибн Хайям е опитен в математиката, медицината и други науки и има желание да разпространява знания за питагорейските принципи на числото****.
В крайна сметка, благодарение на сабиите и на град Харан толкова много знания, свързани с древността, с египтяните и други цивилизации, са запазени през Тъмните векове и от които отново можем да се възползваме.
* Gilbert, Adrian. The Quest for a Secret Tradition, London:Bloomsbury, 1996.
** Съвременните учени ги идентифицират по различни начини като мандейци, манихейци, сабеи, елхасаити, архонтици, гностици. Днес в Ирак и Иран сабиите са тези, които следват ученията на Йоан Кръстител. Те са мандейски сабианци.).
Мандейци се подготвят за молитва.
*** Lindsay, Jack. The Origins of Alchemy in Graeco-Roman Egypt, London: Frederick Muller, 1970.
**** Baigent & Leigh. The Elixir & The Stone, Viking, London, 1997