Думата, с която реших да започна тази статия, е ПОКАЗНОСТ. Обществото ни става роб именно на този показност. Всичко, което правим, е не за нас самите, а за да видят останалите. За да „не сме по-назад от другите“. Да ни завиждат. Добре дошли тук в тази малка зле развита икономически страна, където демонстрирането на успеха, стана по-важно от самия успех.
Всички протестират за по-високи заплати, а заведенията са вечно пълни, по улиците виждаме безумно скъпи коли, а в училищата всеки ученик е с последен модел смартфон, който е нужен на един средностатистически бизнесмен с натоварен график, но какво правят нашите деца – вместо бизнес приложения си свалят на тях игрички, които да „цъкат“, когато им е скучно в час.
Е, аз когато бях в 3-ти клас, се радвах на химикалите с няколко цвята и магическите флумастери, а сега всяко хлапе мрънка за нов таблет и телефон, защото другарчето по чин има нови придобивки. Какво правят родителите в такъв случай? Няма да оставят чедото си по-назад и да няма чисто нов айфон.. Теглят кредит, разбира се.
Ключът към успеха е добра организация
Сега можем да си купим всичко с кредит и да покажем на всички колко сме богати. Това е мислене, присъщо за едно стадо, а не за умни и здравостъпили на краката си интелигентни същества. Само евтините хора се страхуват да покажат, че имат евтини неща.
Проблемът е, че всичката тази показност става заразна. Необходимостта да се похвалиш с някаква вещ се диктува от съвременното общество. Ако някой ученик, единствен в класа си няма скъп смартфон, той ще бъде смятан за загубеняк, изостанал и т.н.
Ако офисният планктон по време на отпуск качва в социалните мрежи снимки от село, а не чужбина – той ще бъде сметнат за бедняк и неудачник. А почти всеки бизнесмен е притиснат от своите познати, които едва ли не изискват от него да си купи огромен джип. Защото в противен случай той не е „правилен” бизнесмен и не може да се впише в псевдо ВИП обществото.
Ако зрелостник на своя абитуриентски бал не се появи с най-новото БМВ, излязло на пазара преди 2 часа, значи не е връзкар, няма пари и не е ама никак готин. Друго си е да си го наемеш и да дадеш луди пари за кола, която не е твоя, вместо с тези средства да нахраниш деца от някой дом.
Имането, стремежът към него, примамливостта да си сред имащите и изобщо целият потребителски бяс, рекламно наплевателство и невъзможно изобилие се плискат в неукрепналите души, заливат ги и ги подмамват, дават наклон на живота им. За моженето и знанието изобщо не става дума. Не е зле, покрай толкова реформи в средното образование, някой да се замисли за въвеждането на „практически“ уроци, в които децата да усвояват основополагащи социални умения и правила за обществено поведение, да научават кое е допустимото и недопустимото в публичната сфера.
Селски бекове правят абитуриентски балове в най-добрите традиции на кавказките сватби от 19 век – хиляди гости, тонове вино и храна, скъпи коли, няколко дена празник, личен фотограф, фризьор, гримьор, стилист… абе чак кралското семейство да бъде в ступор що за бал е това.
Очевидно е, че за възпитанието вече не може да се разчита само на семейството. Тъкмо покрай абитуриентските балове масово се разгръщат комплексите и парвенющината на „родителските тела“, наемат се ресторанти, чието меню включва чак и наргилета, плащат се баснословни цени за лимузини, теглят се кредити, подаряват се силиконови придобивки, за да изпъква момиченцето на тате, поръчват се неправдоподобни тоалети – има нещо безмозъчно в липсата на мярка, в мащабите на този крещящ провинциализъм целящ само и единствено показност..
Просто да се втрещиш дали си в ХХІ век, в някой от разказите на Гогол или в „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников…
С какво е опасно това явление мисля, че е ясно. Първо човек ограничава своите финансови възможности, харчейки пари не за развитие, а за ненужни лъскави предмети. Заробва се с кредити. Второ, започва да оценява себе си от гледна точка на „какво ще кажат околните“. Собствената самооценка започва да зависи от чуждото мнение. И трето, необходимостта „не да бъдеш, а да изглеждаш“ се вкопчва в съзнанието и става главна цел.
Леле майко! Звучи леко страшно като го прочетете нали?
Необходимостта да се похвалиш пред останалите с това, което си купил, се налага на обществото от капиталистическата система, в която живеем, за да се продават по принцип ненужни на хората стоки и услуги. За да се продават ненужни на хората вещи, те трябва да бъдат убедени, че обладанието на тези вещи е признак на висок социален статус. Какво имам предвид ли? Ами никой няма да бъде впечатлен, ако ви дойде на гости и имате чисто нов телескоп, но ще бъде опянен от мащабите на плазмата в хола. Да ви кажа „хвани единия, удари другия“ май е работата.
За да бъдете независими от тази мода на показност вие трябва да се избавите от зависимостта от мнението на другите за вас. И когато ви стане все едно какво другите мислят за вас – вие ще забележите, че уважението в очите на обкръжаващите ви хора не само не е намаляло, а даже напротив. А ако започнете да харчите парите и времето си за допълнително развитие, след време ще забележите, че хората около вас имат достатъчно други причини да ви завиждат. Този път променя мисленето и го приближава към… мисленето на успелите хора. Да, именно тези, на които много се опитват да приличат, но не са такива.
Истински успешният и самодостатъчен човек никога няма да се опитва да повиши своята значимост в очите на другите – той няма проблеми със своята значимост и не се стреми да демонстрира показност. Той не се хвали със своите вещи, не се държи грубо с обслужващия персонал, не се самоутвърждава за сметка на тези, които стоят по-ниско от него на социалната стълба. Защото успелият човек не гледа надолу – на тези, над които той се е издигнал, а нагоре – към тези, които иска да достигне. И осъзнава потребността в постоянно развитие и самоусъвършенстване.
При такова мислене и начин на живот всички външни атрибути ще дойдат от самосебе си, но те вече няма да имат ценност за вас. Защото ценностите ще бъдат други, много по-сериозни и съвършени.
