Христо Проданов

https://c2p.cleverwebserver.com/dashboard/64072cc3-d637-11ea-a150-cabfa2a5a2de

Датата е 20 април 1984 година. „Аз съм на върха, на върха съм…“ Дълго жадуваните думи пробуждат мълчаливата радиостанция точно в 18,15 часа. Вестта идва от Покрива на света – връх Еверест. Изпратена е от Христо Проданов – 41-годишен инженер-химик по професия, страстен алпинист в душата си. Стигнал е горе. Това не е нова история. Но си заслужава да се чете всяка година и от всеки. Припомнете си, разкажете на близките си. Нека всеки знае. Почетете паметта на човека, който постигна несравним успех за родния алпинизъм – българинът, който пръв покори върха на върховете. Това е история за сбъднатата мечта на един непримирим дух. Защото на Еверест смърт няма, има само сливане с мечтата. Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 година в Карлово. От малък обича предизвикателствата, а само на 16 авантюристичният му дух го свързва завинаги с планинското катерене. Започва с рекордите през пролетта на 1981 г., когато става първият българин стъпил на осемхилядник – връх Лхотце (8516 м). Покорява четвъртата по височина точка на планетата сам и без кислороден апарат. Ръководител на мисията е Проданов, който отпътува за Непал с 21 алпинисти. Ицо единствен стига до върха. На 30 април той покорява скално-ледения тризъбец. Там открива кислородна маска, която взима със себе си и оставя родния трибагреник. След експедицията, инженерът описва преживяванията си в единствената си книга – „Лхотце 8501 м“.Спиращи дъха кадри от най-високия връх! Снимки на Еверест, заснети от вертолет (ВИДЕО)Ако обичате красивите гледки, то това ВИДЕО е точно за вас! Защото ще видите величествените Хималаи,…Nov 2 2016skafeto.com

„Бях сам на този остър като бургия връх, брулен от вятъра, който се мъчеше да ме отлепи от ледокопите“, разказва героят. За българска експедиция на Еверест се мечтае от 1929 година, когато е учреден Български планинарски клуб. Идеята се материализира през 1984-та, а България е едва 19-а страна, която изпраща свои представители на върха. „Изкачих се на Лхотце и още тогава някак смътно,  но съвсем убедено помислих, че няма да мине дълго време и ще се отправим и ние към мечтания от всички връх на върховете“, пише Христо в дневника си още в началото на 1984-та. Водачът на групата е Аврам Аврамов, който ръководи двадесет и един алпиниста и един лекар. Месец подготовка и експедицията се насочва към облаците. Аврамов предлага в първата атакуваща група към 8848-метровата цел да бъдат Христо Проданов и Иван Вълчев. Христо не приема решението и след съгласието на водача, потегля със шерпа си Джоуанг Ринджи. На практика атакува Еверест сам, без партньор-алпинист. Проданов става четвъртият човек, който го прави така.  Нещо повече – Ицо проявява желание да се катери и без кислородна апаратура по най-дългия и труден път – западния хребет, наричан още „Жестокия път“.На 19 април Христо и Ринджи са на височина 8120 метра. Там изграждат „Лагер 5“, в който нощуват.Маршрутът е необработен, тъй като месецът е твърде ранен за катерачите в сезона на обичайните атаки към върха. Те са единствените, предприели щурм на Еверест през април. Малко преди 6 часа сутринта, воден от мечтата си, Христо потегля към най-високата точка на планетата с придружаващия го шерп. По пътя се натъкват на 90-метрова скала с обратен наклон. Българинът я преодолява, но Ринджи е силно затруднен.

Опитите на Христо да му помогнат се провалят. Той губи време и ценни сили. И атакува върха сам. Нищо не може да го спре. Така точно преди 33 години Христо Проданов става първият българин, покорил най-близката точка до небосклона. Отново той става единствения алпинист, който преодолява най-голямата денивелация за един ден по пътя нагоре. В 18,15 часа на 20 април в радиостанцията на хората в базовия лагер се чува глас: „Аз съм на върха, на върха съм – аз, Христо!“ Истина е. 41-годишния инженер постига заветната си цел. Негови близки потвърждават, че със себе си носи образа на Васил Левски и пликче с шепа пръст от гроба на най-близкия му приятел – Йордан Зашев. Зашев е повлечен от снежна лавина на връх Ловница два месеца преди заминаването на Христо Проданов към непалската столица Катманду. Загубата разтърсва Проданов, за когото Йордан е като брат. На погребението той казва: „Ти даде живота си за Еверест, обещаваме ти, че ще бъдем на него, а заедно с нас ще бъдеш и ти!“ 132 дни по-късно Христо изпълнява обета си, но не предполага колко скоро ще срещне близкия си приятел. За рекордните за маршрута 33 дни, Христо стига от базовия лагер до върха. „Тук на върха няма нищо. Има само изградена една малка пирамида от четири съветски кислородни бутилки и съветското знаме. Опитвам се да снимам, но не знам дали камерата работи и затова преустановявам. Мъча се да отвържа знамето и да го взема със себе си, но не мога. Има тук едно малко парченце, ще взема него“.

Това са следващите му думи в радиото, казани от горе. Забравил е българския флаг, не успява да го забие на върха и да се снима с него. Престоят му горе продължава цели 33 минути. Фатално време за височината и часа на покоряване. Той не носи спален чувал за бивакуване, но успокоява останалите, че ще намери подходящо място за престой под върха.  На тъмно слизането е невъзможно. Проданов нощува в „Зоната на смъртта“. На следващия ден всички по оста Еверест – България слушат накъсания от смущения разговор между радиста Стефан Калоянов и Христо Проданов:

– Аз съм над голямата сива кула. Не съм далеч. Не съм далеч.
– Дръж се, Ицо, идват. Идват към тебе, дръж се.
– Стефчо, аз не съм в лагер пет, не съм в лагер пет. Аз…
– Вижда ли се от теб пети лагер… палатката?
– Не мога да го видя оттук. Аз съм на жълтия пояс.
– Ице, ти си голям мъж, не заспивай! Ти си българин! Всичко е ОК, към тебе тичат хора. Моля те, не заспивай! НЕ ЗА-СПИ-ВАЙ!!!

Към него тръгват Людмил Янков, Трифон Джамбазов и шерпът Ринджи от „Лагер 4“. В това време групата на Иван Вълчев се движи между лагер 3 и лагер 4, но оставя багажа си и щурмува нагоре. В 19:45 часа радиостанцията на Христо се чува за последен път. Преди началото на експедицията, Проданов споделя: „Най-огромното ми желание е нашата експедиция да завърши успешно, да завърши успешно не само с изкачване на кой да е от нашите алпинисти, но всички живи и здрави да се върнем в България. Това ще бъде най-големият ми успех, всичко останало е пепел“. На 21/22-ри април той загива на 8700 м надморска височина. Най-близко до него е алпинистът Людмил Янков. Търсейки следи, намира раницата на Христо, но не и него. Катери Жълтия пояс, но нощта го настига и осуетява трескавото му изкачване. Людмил преодолява над 1400 м денивелация с невероятна скорост. Подобен героизъм и саможертва няма прецедент в историята на Еверест, а цената която плаща е твърде висока. Той губи четири от пръстите на ръцете си и оцелява по чудо в ураганния вятър. Людмил Янков се разделя не само с мечтата си да достигне върха, но и с приятеля си. Достигнал най-значимото постижение в алпинизма, докоснал се до върха на Земята, изнемощелият Христо не успява да повтори опасния маршрут. Тялото му завинаги остава на метри от Тавана на земята.Слави Трифонов пусна клип и написа във Фейсбук нещо, от което всеки истински българин настръхва (ВИДЕО)След като обяви, че ще реализира политическия си проект и вече стартира кастинга за нови лица в обще…Jan 31 2018skafeto.com

Въпреки смъртта на Проданов, експедицията към върха на върховете продължава. На 8-ми май до върха стигат Методи Савов и Иван Вълчев. Те покоряват върха с кислородни бутилки и стоят на него 23 минути. Ден след това Кирил Досков и Николай Петков също вкусват сладостта на удовлетворението и поглеждат облаците от друг ъгъл. През 1997 година Дойчин Василев също достига Еверест, а през 2004-та Петко Тотев, Дойчин Боянов и Николай Петков повтарят успеха си. Придружава ги и Христо Христов, който изкачва върха без кислородна маска. Христов загива по време на спускането. По това време в паралелна частна експедиция загива и племенницата на Христо Проданов – Мариана Масларова. Последните българи, които покоряват връхната точка на планетата са Петя и Камен Колчеви през 2009-та. Според един от петимата първи от 1984-та – Методи Савов, само три събития в новата история на България пораждат истинско единение на народа ни. „Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г., първата българска национална експедиция на Еверест през 1984 г. и успехът на българските футболисти на световното първенство в САЩ през 1994 г. Това е, други няма.“ Това казва Савов. И наистина преди точно тридесет и три години един голям българин оставя цяла България без дъх, ставайки господар на най-високия връх на планетата. Макар и само за тридесет и три минути.