БСП Боил Банов

„Ако фризьорите бяха политици“ е коментар на Веселина Седларска в сайта reduta.bg. Публикуваме го без намеса.

Рекордът на новия политически сезон беше поставен още в първия му ден – едносрично управление. Сричката, както знаем още от буквара, е част от думата, съчетание от последователни звуци в речта, което се произнася на един дъх. Например: фъш. В някои случаи за по-красноречиво: Фъш-фъш. Такъв е случаят и със сричката „ку“. Сама по себе си тя не значи нищо, но повторена „Ку-ку!“ вече означава много за психологическия статус на лицето, към което е отправена. Фъш също не означава нищо, освен, че е първа сричка на една друга дума, не много хигиенична. Но „Фъш-фъш“ означава фризьорска процедура, за която управляващата партия ГЕРБ дава своето съгласие и подкрепа, в случаите когато става дума за жени. В случаите с мъжките прически препоръката е „тък-тък“, което също е коафьорска манипулация, но извършвана с машинка за бръснене.

В края на миналия политически сезон бяхме стигнали до рекорда от две срички. Да си спомним: тудуф-тудуф. Синонимът в някои случаи, когато питат бебетата как прави влакчето, е трака-трак – съчетание от двусрична и едносрична дума. Сега дойде само едносричното „фъш-фъш“ и оттук нататък перспективите е да преминем към мучене или жестомимично управление. Като си помисля, то и досега най-добре се разбират с властта тези, които й отговарят единствено с козируване. Останалите не се разбирахме с управляващите с много думи, сега не се разбираме с малко срички – няма голяма разлика.

В управляващата партия обаче остава и обратната тенденция – дълги изречения, съставени от много срички, със загадъчно значение. Достоен представител на това партийно течение е Десислава Атанасова, впрочем винаги добре фъш-фъшната. Но не тя го е изобретила. Високопарното нищоговорене има своя теоретик, той се казва Филип Браутън. В броя си от 9 февруари 1976 година списание „Таймс” публикува така наречения „Систематичен генератор на високопарни фрази”, нещо като наръчник за нищо-не-значещи, но авторитетно звучащи фрази за замазване на положението. Целият наръчник се свежда до 30 думи, подредени в три колонки.

Първата колонка съдържа думите: обобщителни, тотален, систематизиран, паралелен, функционален, отговорен, избирателен, синхронизиран, съвместим, балансиран. Втората: управленчески, организационен, наблюдаван, реципрочен, цифров, логически, преходен, диференциален, трето поколение, политически. Третата: опции, гъвкавост, способност, мобилност, програмиране, концепция, фаза, проекция, хардуер, непредвидени обстоятелства. Всяка първа дума от колонката се номерира с нула, а последната с деветка.

Методът за използването на наръчника, наречен от неговия изобретател Филип Браутън „метод за превръщането на отчаянието в успех”, е лесен и дори забавен. Намисляте си едно трицифрено число. (Както когато кихнете, за да изчислите кой ви споменава.) Да кажем, че ви е хрумнало числото 736. Това означава, че трябва да избере седмата дума от първата колонка, третата дума от втората и шестата от третата колонка. Получава се фразата „синхронизирана реципрочна фаза” – не значи много, даже нищо не значи, но пък колцина са готови да го признаят? Да опитаме с 563. „Отговорна преходна мобилност” – пак върши работа.

Разбира се този наръчник е остарял в речниковата си част. Сега трябва да се прибавят нови понятия като: европейски ценности, усвояване, оперативни програми, еврофондове и в този ред всички думи, на които може да се прикачи евро в началото. С изключение на еврочакалня, защото там трябваше да бъдем през юли, но не сме. Според последните инструкции трябва да се зачертае и думата Шенген, от оня ден не ни е нужен.

В нашенския политически наръчник по неясно, но безопасно говорене трябва да се запазят някои устойчиви фрази. Те вършат изключителна работа. „Да оставим органите да си свършат работата“ – това в случаите на всяко престъпление, на което конците са оплетени и никой не си дава труда да ги разплита. Произнася се с уверен тон и загрижена физиономия. „Работиме упорито и ще продължаваме да работиме“ – произнася се от Йорданка Фандъкова и всички сегашни кметове на ГЕРБ, които са кандидати за следващ мандат, като отговор на какъвто и да е въпрос. „Сега това не е на дневен ред , ще го съобщим на …“ – на мястото на многоточието се казва дата. Така се отговаря на всеки въпрос, който интересува хората, но отговорът не се знае от тези, които си получават заплатите, за да знаят отговора.

И така нататък, и така нататък. Знаем им и фразите, и увъртанията, и измъкванията. И плоските шеги, и простодушните флиртове, и скудоумните смешки. Знаем им неграмотността, и простотията, и простащината. И нахалството им знаем, и арогантността. Понякога им се чудим – те правят ли се на толкова прости или са си искрено прости. Даже спорим, дори и теория имаме изградена: прост и глупав не е едно и също, възможно е човек нарочно да се прави на прост, за да се хареса на глупавите. „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме.“

А ние се смеем. Кискаме, хихикаме, иронизираме, пародираме, защото не сме прости, освен това сме и артистични. И сме над тези неща. Свикнахме да живеем по този начин – без да ни се налага да присъстваме. Без да си даваме зор да протестираме, да упражняваме натиск, да изискваме, да сваляме от постове. Просто хихикаме в социалната мрежа. Те обаче четат. И вероятно си имат уред за измерване на хихикането. Когато то е напът да прерасне в нещо сериозно, подават оставка, преместват ги, разместват ги. Не ги наказват. Като да е записано в колективния трудов договор на властта: оставаш на поста си докато се оплескаш, така че внимавай да не те хванат, когато се оплескваш. Кой умен човек беше казал, че има хора, които знаят как се управлява държава, но те са заети или да подстригват, или да карат таксита. Е, с това фъш-фъш те показаха, че поназнайват нещо за подстригването, а ние с нашето мърморене успешно приличаме на таксиджии. Те управляват държавата, а ние сме държавата. Пасваме си. Заслужаваме се едни други.

Иначе – освен със смях и фризьорски закачки – новият политически сезон започна с прогнозата на президента Румен Радев, че или апатията ще продължи да опразва България, или улицата ще помете статуквото. Личната ми прогноза не се колебае между „или“ и „или“. Най-вероятно ще се случат и двете неща – улицата ще помете статуквото, когато апатията е опразнила държавата.

Още Коментари

loading...