Дни след като македонски вандали и мекерета унищожиха паметната плоча на загиналите български офицери и войници в Каймакчалан, скандалът не стихва. Проявата на лумпенизирания журналист Миленко Неделковски възмути милиони българи и предизвика вълна от негативни коментари. Вместо отговор, на него и подобните му ще припомним още една знакова случка от историята ни. Защото, за разлика от Македония, България има своята бляскава и славна история, а последното нещо, което може да я накърни, е чукът, който размахваше олигофренът Неделковски над костите на героите. Васка Зойчева е дъщеря на Данаил Зойчев и Люба Зойчева от Прилеп. Баща й е член на Прилепския комитет на ВМОРО до Младотурската революция през 1908 година, но и след това продължава да работи за революционната организация.
Докато родителите на Васка работят в Скопие, на 14 октомври 1912 година на Камен мост, сръбският престолонаследник и водач на сръбската армия Александър Караджорджевич е посрещнат по традиция с цветя от деца в града. Между тях e и 7-годишната Васка Зойчева. На неговия въпрос “Па шта си ти?“ (“Каква си ти?“), детето отговаря “Българка!”. Шокиран от отговора, бъдещият сръбски крал удря шамар на девойчето. Вестта за случилото се предизвиква бурни реакции и неодобрение в българския печат и българското общество. През 1913 г. семейството на Васка търси спасение в София. Негативният отзвук от тази постъпка по света кара Александър Караджорджевич, вече като крал, да продължи да се интересува от семейство Зойчеви. Сръбската легация в София през 1920 и 1921 търси Данаил Зойчев, за да му направи следното предложение: да му бъдат предложени един милион тогавашни лева, за да заяви публично, че е твърдението, че принцът е ударил шамар на детето е измислица. Данаил е поканен в посолството, но той отказва да отиде и да вземе подкупа. Заради този случай Васка Зойчева е включена в секция “Мъченици” на известния алманах „Македония“, а също така се споменава и в книгата „Сръбските жестокости в Македония (1912 – 1913)“ на Кирил Пърличев, син на големия поет Григор Пърличев. В изразяване на незадоволството се включва и народният поет Иван Вазов, който в емоционален изблик на чувства, написва своето стихотворение „Па шта си ти?“ през април 1913 година. Да си припомним думите на големия поет.
„Па шта си ти?“
„Па шта си ти?“ – такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
„Па шта си ти?“ – с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;„Па шта си ти?“ – туй питане навред –
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец –
но българин се само не признавай.Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье –
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
„Тук българи са, българи от памтивека!“Април, 1913 г.
