Питайте бе другарю питайте

„Питайте бе, другарю, питайте!“ е коментар на Тони Филипов в сайта reduta.bg. Публикуваме го без намеса.

На пресконференцията на премиера Борисов и новия председател на ЕК Урсула ван дер Лайен онзи ден микрофоните на журналистите бяха скрити. „Няма да има въпроси, за да не я поставяме в неудобно положение да отговаря за нещо, което все още не е решено окончателно“, обясни банкянският мъдрец.
111-то място по свобода на словото ли?! Много ни е!

Миналата година проф. Джини Уайтхаус, преподавателка в Eastern Kentucky University, която води лекции и пред български студенти във ФЖМК на СУ, каза, че основната слабост на българските журналисти е в това, че не задават достатъчно въпроси, а се задоволяват да предават мнението на политиците или институциите. „Независимо какво казва политикът или институцията, това се приема за достатъчно. Но то не е. Струва ми се, че сякаш се счита за неетично да се задават въпроси на официалните източници на информация.“ Според нея на политиците трябва да се задават въпроси като: „Може ли да ми посочите доказателство, че това, което казвате, е истината?“

Представяте ли си да попитат наш Бойко например: „Можете ли да ми посочите доказателства, че наистина срокът на експлоатация на 5 и 6 реактор на АЕЦ “Козлодуй” изтича след 10 г. и страната ще увисне само на кюмюра и въглищата?“ И той няма да може, защото истината е съвсем друга – срокът им изтича през 2037 и 2039, но има и опция за още десет години. (Това с кюмюра и въглищата е малко a la Малария Велева, „нема дим без пушек“.)

Или някой нахакан журналист му рече: „Можете ли да ми посочите доказателства, че наистина Пламен Георгиев е с няколко образования, хиляди награди, милиарди задържани и конфискувани средства?“ И те ти конфуз, защото доказателства за тази биографична хипербола няма. Образованието на Георгиев е само едно (за образувания обществеността няма как да знае), наградата е само една, а задържаните средства са не милиарди, а мизерни 80 млн. лв.

И изобщо Борисов, така както говори едно към кесим, за каквото и да му се поискат доказателства, все ще се оплеска. Инвестицията на “Кока-Кола” в новия завод, който Борисов откри наскоро, била 200 млн. лв. А в компанията работели 20 хил. българи. Ама друг път. Инвестицията е 34 млн., а ангажираните работници са 2500. Премиерът определено не обича малките числа и където ги срещне ги умножава поне по десет.

Помня преди години в едно предаване Георги Коритаров се опита да поиска от Борисов доказателства за казаното. Жоро го пита между другото коя книга е прочел напоследък. И Бойко рече: “Пиратът папа”. И тогава Коритаров му поиска доказателства: „За папа Йоан-Павел Втори ли?” Борисов не можа да отговори. Щото май дори и не беше разлистил книгата и нямаше как да направи разлика между Йоан-Павел Втори и Йоан XXIII (Балтазар Коса).

Факт наш насущний! Борисов борави така фриволно с фактите, както никой друг управленец в новата ни история. Пък и в старата. Същински Барон Мюнхаузен! Какво прави един Мюнхаузен безсмъртен? Фактите! А какъв цар е Бойчето на „фантазийния бином“, какви приказки разказва, не е истина… Всеки смел журналист може да го направи за смях. Ако се намери такъв, де. Но за съжаление страхът е масово състояние на журналистиката ни. Голяма част от българските журналисти могат да се извиняват, че са им опрели… трудовата книжка в слепоочието и това често не е лъжа, но не може да е и оправдание. Част от журналистите, подчертава изрично Дарик Радио, приели демонтирането на микрофоните „като неуважение към тях“. Част, малка част… По-голямата част явно го приема като нещо съвсем нормално. И то наистина си е напълно нормално и логично с оглед на времето и мястото.

В белите държави е прието да се смята, че работата на журналиста е да пита, да пита, да пита, докато получи нужните отговори. Водещият в Би Би Си Джеръми Паксман веднъж задал един и същ въпрос 12 пъти, докато получил отговор. За да се напише една дописка, за да се поднесе една новина, за да се състави един пресрилийз, още в началото им, в първите няколко изречения трябва да се отговори на пет въпроса – Кой, Какво, Кога, Къде, Как, а често се добавя и шести въпрос – Защо. До отговорите на тези въпроси се стига пак с питане. Това е работата на журналиста. Както казва американският писател и публицист Питър О’Рурк задачата на журналистите не е да мачкат хлебарките. От тях се иска единствено да запалят кухненската лампа и да гледат как гадините бягат във всички посоки. Това става само с питане, с въпроси!

А за да има професионално зададени въпроси са нужни други работи. На първо място кураж. Но също и малко интелигентност. Защото журналист, който може да напише: «Намериха разчленено тяло… подозират (!) убийство.“ явно не умее да пита. Или пък оназ мома от Нова Тв, дето рекла (по свидетелство на К. Венков): “Джефри Епстайн умря преди да се разкрие повече информация около смъртта му.” Такива журналисти, даже и безумно смели да са, не биха могли да изпълнят ролята, която обществото им е възложило.

Няма да е никак преувеличено да се кажа, че тази власт се крепи главно на малкото питане. Ако медиите, т. нар. четвърта власт, си бяха на мястото, тези клоуни нямаше да изкарат и една година на власт! Сегашният прецедент с демонтирането на микрофоните е само тест. Ако номерът мине, тестът ще се превърне постепенно в практика.

Борисов е прав за себе си. Питането си е беля работа, няма какво да се убеждаваме. Почне ли някой много да пита, не се знае докъде може да се стигне. Дето викала оназ госпожа от Пазарджик, с питане един мъж спа с жената на моя мъж. Само с питане.

Още Коментари

loading...