Къщата с Ягодите
Къщата с Ягодите

Публикуваме коментара „Еволюция на новобогаташа“ на Иван Стамболов – Сула, относно разразилия се дебат за бъдещето на една от емблематичните постройки от Царска България в София – „Къщата с ягодите“:

Моят приятел и колега от университета Асен Григоров, вероятно във връзка с раздвижването по темата през последните дни, пусна снимка на Къщата с ягодите и написа: „Не мога да си представя, че човек с всичкия си иска да бутне тази къща, за да си построи „нова“. Друг мой приятел – Виктор Папазов – му отговори: „Нищетата на българския новобогаташ 🙁 Това роди „демокрацията“ 🙁 “ . Не разбрах дали демокрацията е тази, която разваля нравите, или богатството, но да оставим тази тема за друг път, защото е интересна.

И именно отговорът на г-н Папазов привлече вниманието ми, защото вайкането за Къщата с ягодите, колкото и справедливо да е то, вече е банално като протестите на зелените против застрояването на вече не помня кой плаж. Има такава тенденция – да се протестира против бутането на стари градски къщи, независимо от това хубави ли са, средна работа ли са или не са нищо особено (бързам да кажа, че Къщата с ягодите е сравнително хубава, преди да ми е скочил някой), независимо дали са годни за употреба, дали се рушат и дали новите им собственици, какъвто в случая с Къщата с ягодите от 2004 г. е тогавашният директор на „Лукойл“ Валентин Златев, се грижат за тях или не. Та нали повечето от тези къщи, когато са строени, са били скандално нови, модерни, прогресивни; точно затова са били построени – да бъдат нови! И в повечето случаи са ги строели тогавашните „новобогаташи“. За да ги построят, сигурно са бутали предишни стари и „емблематични“ къщи. От памтивека къщи се строят, бутат се и на тяхното място се строят нови. И е странно този процес да се фетишизира. Очевидно проблемът е другаде. Очевидно осъзнаваме, че нашето време е трагично деградирало в сравнение с предишното. Очевидно всяка епоха си има своите специфични „новобогаташи“ и аз се питам те ли са причина за деградацията или са неин плод.

Нищетата на българския новобогаташ
Zdravko Yonchev Photography www.zdravkoyonchev.wordpress.com

Новобогаташът е типично явление за източните империи, чиито мурафети е наследила и Османската. В нея е раснал и се е възпитавал нашият стопански елит през Възраждането. Дори, дето се вика: добрувал е в сянката на Падишаха. С Освобождението идва друга вълна новобогаташи, обезсмъртена от Алеко Константинов в образа на Бай Ганьо, които поставят основите на нашата либерална буржоазия по западен образец. Това са времена на „див“ капитализъм, поне за нашите изостанали ориенталско-имперски представи, когато се ражда култа към принадената стойност и нейното превръщане в капитал и персонално богатство. Нравите са подложени на изпитание, безскрупулните са на почит, а плахите и по-трудно приспособимите – обект на презрение. Вилнее партизанщина, защото всеки иска да превърне парите си във власт и властта в пари. Картината би била потресаващо грозна, ако България нямаше късмет в две посоки: първо, да бъде монархия, и второ (донякъде във връзка с първото), Църквата да е на почит. Специално монархията поне два пъти – през 1923 и 1934 – се е намесвала изключително адекватно, за да спести обществени сътресения с непредсказуеми последици. Що се отнася до Църквата, то тя, най-малко чрез вероучението в училище и неделните проповеди, е помагала за израстването на сравнително човекоподобни поколения. Заради тези две обстоятелства през 30-те години капитализмът вече не е толкова „див“ и просташки, появява се съвсем удовлетворителна интелигенция и се строят къщи като онази с ягодите.

После „колелото на историята“ (което според другаря Димѝтров ще се върти до окончателната победа на комунизма, след което вероятно ще спре) се завърта още веднъж и на сцената се появява нова порода новобогаташи. По безмилостната логика на диалектиката те приличат повече на по-предишните, отколкото на предишните, защото богатството им не е нито наследено, нито спечелено от тях по законите на честната конкуренция, а е предоставено от някаква империя срещу лоялност и готовност да се провеждат драстични мероприятия. Само че империята е друга. Тя е богоборческа империя, където атеизмът е победил. Нека не забравяме разликата между богоборци и атеисти. Богоборците не са атеисти. Те вярват в Бог, но Го мразят и се „борят“ срещу Него, като се мъчат да направят останалите хора атеисти, които отричат съществуването както на Бог, така и на сатаната. За богоборците последното е твърде удобно.

Революциите, особено богоборческите, каквито са и социалистическите, превръщат утайката на обществото в елит. Издигат утайката, защото друг, нравствено нормален човек, няма да се съгласи да провежда мероприятията им. Често този елит е комплексиран поради произхода и историческото си младенчество, което го прави неуравновесен, злобен и отмъстителен. Той също ражда новобогаташи, но те не могат да бъдат спокойни и великодушни, защото богатството им зависи от тоталитарния режим, не е тяхно по закон. При това често се изразява не в капитали, с които те решават как да постъпят, а в определени привилегии, които могат да бъдат отнети във всеки момент. Такива новобогаташи са крайно обществено безполезни. За тях духовните ценности не значат нищо, тяхното естетическо направление е кичът. Бидейки богоборци, те отсичат Църквата от обществения живот, прекратяват вероучението на децата, с което обричат следващите поколения на духовна неграмотност, маргинализират всяка култура, която произтича от християнството. За тях са мили всевъзможни еретици и лъжеучители, обявяват ги за „национална гордост“. Тези богоборчески новобогаташи създават някаква своя циклопска „култура“ и я наричат с гръмкото име „социалистически реализъм“. Затова панелните блокове, сталинските административни сгради и отвратителните типови къщи по селата са по-грозни от Къщата с ягодите, защото нямат душа.

Нищетата на българския новобогаташ
Zdravko Yonchev Photography www.zdravkoyonchev.wordpress.com

Но ето че „колелото на историята“ се завъртя още веднъж, богоборческата империя СССР се разпадна и родните новобогаташи (които за половин век вече не бяха и „ново-„) хвърлиха каскетите. Либералната демокрация изгря на мястото на онова, което цинично наричаха с грозната тавтология „народна демокрация“. Но България остана парламентарна република (с цялата си многопартийна прелест) и вероучението не бе върнато в училище. Нещо повече, никой не докосна старите новобогаташи и позволи на тях и на децата им да се превърнат в нови новобогаташи. Познавате ли някой днешен олигарх, който да е внук на фабрикант, офицер или професор от Третото царство? Напротив, днешният елит е в строги династични връзки с предишния, тоталитарно-комунистическия, като изключение не прави и последният собственик на Къщата с ягодите. Така че за новобогаташите след 1989 заслуга наистина има демокрацията, но не либералната, а „народната демокрация“, провъзгласена през 40-те години на ХХ век от победилия комунизъм. Да не забравяме думите на другаря Сталин: „Народната демокрация и съветският режим са две форми на диктатурата на пролетариата.“

Тъгата по Къщата с ягодите, страхът да не изчезне и тя на свой ред, не е параноично издигане в култ на старото по принцип, а реквием за безвъзвратно унищожената от диктатурата на пролетариата красота и духовност. Искаме да пазим такива къщи, защото все още не сме способни да построим същите или поне аналогични в естетическо отношение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, а Къщата с ягодите да се реставрира като паметник на нещо изгубено, което все още не умеем да върнем.


Още снимки от къщата може да видите на страницата на фотографа Здравко Йовчев:
Къщата с Ягодите

loading...