27 ноември 1919 г. е тъжна дата за България. В края на Първата световна война /1914-1918/ българската държава има нещастието да е от страната на загубилите най-големия дотогава световен конфликт. Тя, както и останалите съюзници от Централните сили, е принудена да моли за мир. Така на днешната дата преди 102 години се подписва безспорно една от най-пагубните спогодби в цялата българска история, а именно – Ньойският договор.
Всички въпроси относно бъдещите взаимоотношения между победители и победени се уреждат на Парижката мирна конференция, открита на 18 януари 1919 година.
През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват 8 дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. По време на пътуването си през Сърбия влакът е бил обстрелван от сръбски военнослужещи. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на 2 месеца не им е разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид“ без специални разрешения, издавани със записване ден по-рано.
Тя включва:
Пълномощни делегати
Теодор Теодоров, министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, ръководител
Александър Стамболийски, министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството
Янко Сакъзов, министър на търговията, промишлеността и труда
Венелин Ганев, министър на правосъдието
Михаил Сарафов, дипломат
Съветници
Иван Евстатиев Гешов, депутат от Народната партия
Иван Луков, началник-щаб на армията
Богдан Морфов, директор на железниците
Стефан Панаретов, посланик в Съединените щати
Никола Сакаров, депутат от Българската комунистическа партия
Димитър Цоков, дипломат
Експерти
Йордан Иванов, историк и археолог
Йосиф Калев, председател на Дружеството на българските ционисти
Димитър Михалчев, председател на Тракийското дружество
Димитър Мишайков, юрист
Янаки Моллов, агроном и икономист
Стефан Нойков, полковник от щаба на армията
Стамо Пулев, агроном
Никола Стоянов, директор на държавните дългове
Димитър Фурнаджиев, председател на Евангелистките църкви
Шефик Бей Шефкет Беев, лекар
Други
Надежда Станчова, преводач
В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-българската и българо-сръбската граница. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.
В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви земи. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис III издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.
През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, където се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България, с отнемане на над 13 000 кв. км площ (вкл. Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич) и население от половин милион българи, наречено от Белград „чисто сръбско“. Като допълнителни съображения са изтъкнати и стратегически мотиви за сигурност.
Гърция проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че 6 години по-рано, през 1913 г. дотогава османската област е преотстъпена на България. През 1919 г. Атина решава да лиши София от беломорски излаз. Без значение остава българският довод, че липсва промяна в етническото положение на областта.
Разнообразното население на Балканите става основа за фалшифициране или преувеличаване числеността на дадена група. Възниква пазар за купуване на мнения на „независими“ чуждестранни представители от Западна Европа. От голямата цена за „независимо“ експертно мнение се възползват експерти от ниво политик, дипломат до интелектуалец, занимаващ се с история, етнология. Счита се че в този период започват фалшификации относно състава на населението в различните балкански региони.
Представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително отношение към победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война, както и става през 1939 г. Президентът Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия – Родосто твърдо е подкрепена от САЩ,[3] но Франция и Великобритания отхвърлят разумния подход на САЩ. В отговор на това президентът напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.
На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.
С документа, парафиран от Великите сили и от министър-председателя Александър Стамболийски, България е лишена от 11 278 кв. км от територията си. От страната ни са откъснати Южна Добруджа, Западните покрайнини – Царибродско, Босилеградско, Струмишко и Беломорска Тракия, а 600 000 българи остават извън границите на родината.
Ньойският договор няма срок. И до днес той се счита за най-тежката спогодба.
