Сашко

Стара ТКЗС карта, на която е обозначена изоставена пътека край радомирското село Червена могила, помага на спасителите на Сашко да го открият. Двамата делтапланеристи Милко Михалков и Веселин Георгиев намират малкия на 200 м от най-близкия път, който изминават с джип. Попадат на 12-годишното момче, което е в безпомощно състояние в дере.

„Сашко“, обръща се с внимателен и уравновесен тон към него Веселин, който приближава бавно и го докосва леко.

Детето отваря очите си и го поглежда. Веселин си поема дълбоко въздух, знаейки, че точно след минути ще съобщи новината, която цяла България чака с притаен дъх. Но преди това най-важното – да повика, отново с много спокоен тон, за да не стресне Александър, другия в екипа – Милко. Трябва да завият измръзналото дете и да го пренесат на ръце през труднопроходимия район.

Няма сълзи, няма викове от щастие. Стремят се дори дишането им да бъде тихо. Сдържат емоциите си. Мълчат и се споглеждат. Заслужава си всяка секунда, минута и час от тези девет дни, в които го търсеха.

За чувството, което изпитват, когато го намират, както и подробности за мястото, разказва Веско Георгиев в интервю за 168 часа.

– Веско, опиши мястото, на което намерихте Алекс в планината Голо бърдо?
– Стръмно и на 200 м от най-близкия път, който реално взехме с джипа. Районът е обхождан и преди да намерим Сашко, но тогава никой не го е видял. Аз лично минах оттам в събота. Беше вечерта и съответно беше тъмно. Ако е бил на мястото тогава, не сме го видели, защото според нас се е криел. Всичко до момента сочи, че е така. Нямало е как да го забележим. Тръните са много гъсти, шубраци. Ако трябва да го опиша, така че да си го представи вашият читател като картина, ще го кажа така – представете си един лабиринт. Стените са от храсти. На дадени места има малки пролуки и можеш да се мушнеш в тях. Като ги преминеш, има чисто пространство. След 3 – 4 метра пак стена. Промушваш се в нея. Храстите стават все по-редки, а промушването – все по-лесно. Намерихме го в дере. Мястото не беше непроходимо, така че да не може да се стигне изобщо до него. Мога да кажа, че основно ни помогна стара ТКЗС карта, най-вероятно използвана преди години за животни. На нея видяхме една изоставена пътека и тръгнахме по нея.

– Какъв екип бяхте и имахте ли график на издирването?
– Когато го намерихме, бяхме двама в екипа. Движехме се по двойки, но иначе бяхме – четири души плюс колите. Търсихме го само по светлата част от деня. Много по-ефективни сме тогава, защото все пак сме се наспали, нещата са обмислени. Идеята беше да се върши работа, а не просто да се върви в гората и да се изминава някакъв маршрут. Трябваше да има ефект от цялото нещо.

– В колко точно приключвахте търсенето всеки ден?
– В големите планини се стъмва по-рано, но тук това не е точно така. Няма особена разлика в часа на свечеряване. Не мога с точност да кажа в колко сме приключвали. Не сме си поставяли за цел определен час, в който да си кажем – край за днес, това беше.

– Голо бърдо труднопроходима планина ли е?
– Теренът е труднопроходим, защото по самата планина има много пътища. Тя не е защитена като туристически обект и се движиш свободно. Няма разграфени пътеки, не са поддържани, защото няма хора. Обрасли са. Има много дерета, които не са облагородени.

– Какво е разстояние от мястото, на което изчезва Сашко, до това, на което го открихте?
– Разстоянието може да се мине за един ден, но е относително. Това го казвам с уточнението, че зависи от стотици фактори. Според нас той се е движил и се е криел, плашил се е от шума. До такъв извод стигнахме, след като се запознахме с начина на реакция на децата с аутизъм. Има десетки случаи, които говорят за това, че при наличието на шум и оживление тези дечица се стряскат. Трябва да си внимателен с тях.

– Какво беше неговото състояние?
– Безпомощно. Нямаше сила да си вдигне главата. Лежеше! Стана контактен чак когато отидох при него, казах му името и го докоснах. На мен лично не ми е казвал нищо, което е нормално, защото, доколко знам, по принцип той може да казва само някои изречения.

– Какво беше първото, което помисли, като го видя?
– Моментът не се описва с думи. Погледът! Когато ме погледна право в очите… Дори не мога да ви кажа какво е чувството. Бил съм на много курсове, интересувал съм се от планината. Когато го видях, нямах време да мисля за нещо друго, освен за това да преговоря на ум стъпките, които една по една трябва да извърша. Помислих какво би могло да му е и съответно какво трябва да направя, ако не е контактен, ако е бил наранен, както беше премръзнал. Не исках да го стресирам по никакъв начин. Цялата тази информация минаваше през главата ми. Най-обективното нещо в такава ситуация е да не си позволяваш прекалено много емоции да те връхлитат, защото те пречат на преценката и по-скоро може да навредят, вместо да помогнат. Говорихме и с другите спасители. Всеки, който е минал през нещо подобно, не може да го сравни с каквото и да било. В този ред на мисли искам да кажа, че всички са герои. Не сме ние с колегата, с когото го открихме. Всичко се съгласуваше във всеки час, минута. На 50 м от мен, когато видях Сашко, имаше друг човек. Можеше той да го намери. Просто се разбирахме, за да не се дублираме. Вземахме решенията комплексно. Не е важно кой първи е попаднал на момчето, а това, че всеки даде сърце и душа за него.

Виж още:Тъпи сме и затова ни лъжат за СашкоКоментар във Фейсбук на Григор Лилов: Тъпи сме и затова ни лъжат за аутиста Сашко: БЕЗ ВЪПРОСИ СЛЕДВ…Nov 20 2022skafeto.com


loading...