сговорчиво правителство

Защо Борисов безропотно отстъпи пред превозвачите? Този въпрос задава в свой анализ Ясен Бояджиев в Дойче веле. Публикуваме го без намеса.

Покрай театралния арест („политическото убийство“) на министъра на околната среда този сюжет като че ли остана недооценен. Като подходящ увод към него може да послужи една размяна на реплики по време на последното за миналата година заседание на правителството на 27 декември. „Когато накараш някого да си плати за дадена услуга, никога няма да е доволен“, казва министър-председателят. И нарежда: „Тол системата трябва да работи от 15 януари, никакъв март“. Ще тръгне още на 6 януари, бодро обещава министърката на регионалното развитие. „Добре, изненадайте ме“, отвръща доволен той.

Без изненади

След това обаче засегнатите заплашиха със стачка и никакви изненади не последваха – нито министърката изненада премиера (6 януари мина и нищо не „тръгна“), нито той изненада нас. Миналия петък, точно две седмици след заседанието, на което раздаваше нареждания, премиерът прие превозвачите и безропотно прие всичките им искания, до едно. Като на практика отмени вече гласуваното от собственото му правителство постановление. Така тол системата, определена от самия него като „печатница за пари“, няма да заработи и на 15 януари, а (евентуално) на 1 март. При това ще заработи точно в обхвата и точно с тарифите, продиктувани от онези, които ще ги плащат.

Някои определят сговорчивостта на премиера като проява на диалогичност и търсене на баланс в интерес на обществото. Или пък като тънък политически ход и управленско изкуство. Да видим.

Предисторията

Идеята за въвеждане на тол системата е пътната инфраструктура да започне да се самоиздържа – тоест тол таксите от тежките превозни средства (които сега плащат символични суми), допълнени с приходите от електронните винетки на леките коли, да покриват разходите за поддържане на съществуващите и за изграждане на нови пътища. Принципът е справедлив: който руши и замърсява повече (заради теглото и изминатите километри), плаща повече. В момента положението е точно обратното: над 70% от приходите идват от леките коли.

За тази реформа се говори поне от десетина години. Както при всяка друга българска реформа, и тук приказките са много, а действията (ако въобще се стигне до тях) – бавни, непоследователни и объркани. Въвеждането на системата бе многократно насрочвано и отлагано, а първоначалните гръмки обещания и очаквания постепенно се спихваха. Ето кратък списък. Отначало платени трябваше да бъдат около 10 800 километра пътища (при 40 хиляди обща и 20 хиляди километра републиканска пътна мрежа), а предлаганите тарифи трябваше да осигурят годишни приходи от 1 милиард лева. После под натиска на превозвачите числата се свиха горе-долу двойно – малко над 6 000 километра и тарифи, които биха осигурили не повече от 600 милиона на година. Тези параметри бяха заложени в средата на декември и в постановлението на Министерския съвет.

След срещата при премиера миналия петък последната (засега) отстъпка предвижда още едно почти двойно съкращаване на обхвата – до 3 118 километра. И още едно значително понижение на тарифите – с около 40%. Може да се предположи, че и евентуалните годишни приходи ще паднат горе-долу в същата пропорция.

Да, възможно е първоначалните числа да са били необосновано завишени. Но пък крайните изглеждат не толкова като баланс в интерес на цялото общество, колкото като капитулация пред бизнес интересите на малка част от него. „Печатницата за пари“ ще работи на толкова бавни обороти, че смисълът от самото ѝ пускане, както и от вложените досега усилия и средства, започва да изглежда съмнителен. Във всеки случай голямата идея на тол системата за самоиздръжка на пътната инфраструктура отиде, както се казва, на кино. Заедно със справедливия принцип „който руши повече, плаща повече“.

Кому е нужно такова правителство?

На пръв поглед причината за това развитие е очевидна – премиерът постъпи както винаги, когато се зададат протести. Превозвачите заплашиха да спрат зареждането на магазините и превоза на пътници – и премиерът отстъпи. Правил го е и в далеч по-безобидни ситуации.

Този случай обаче е по-специален. На фона на взривоопасната за властта криза с безводието в Перник премиерът по никакъв начин не можеше да си позволи по пътищата да се появят и стачкуващи камиони и автобуси. Така и без това мъчителната реформа в пътния сектор стана косвена жертва на дългогодишното колективно безхаберие във водния сектор. Затова отстъпката този път беше още по-голяма, а завоят – още по-внезапен и остър.

Но този завой трудно може да бъде определен като политическо изкуство. Защото политиката означава да решаваш проблемите на обществото, а не да ги забатачваш още повече заради собственото си спокойствие и оцеляване във властта.

Миналата седмица, обявявайки стачните си намерения, превозвачите заявиха, че „протестът не е политически и няма за цел сваляне на правителството“. Има си хас – че кой би поискал да свали такова сговорчиво правителство? От друга страна – за какво му е на обществото такова правителство?

Още Коментари

loading...