най-суровите режими в света

Изненадващо бързото превземане на Афганистан от талибаните върна спомена за тяхното управление в края на ХХ век. Отнемането на всички човешки права от жените, публичните екзекуции, забраната на танцуването и превръщането на всички кина в храмове са само малка част от осъществените в периода 1996-2001 г. промени. От ислямското движение твърдят, че този път няма да са толкова крайни. Обещанията на талибаните обаче не вдъхват доверие на фона на всичко демонстрирано от тях досега, пише Дир.бг.

Къде би стоял новият режим на талибаните спрямо останалите страни по света?

Общо 94 страни по света не преследват робството в своите закони. Според доклад на организацията Walk Free най-висок е броят на робите в Индия, като те са между 8 и 18 милиона души.

В много от арабските страни в сила е шериатът, който отнема повече от познатите ни права и свободи, особено за жените. Подходящ пример са Обединените арабски емирства и магнитът за туристите – Дубай. Там целувките на публични места са забранени, а осъществяването на смъртна присъда с камъни – все още позволено.
Въпреки това съществуват страни, в които ежедневието на средностатистическия гражданин е постоянно заплашено от смърт. Някои от тях са теократични монархии и авторитарни републики. В други властват хаосът и законът на джунглата. Диктатори, крале, религиозни фанатици и наркокартели не се спират от нищо в пътя си към получаването на тоталната власт.

В редовете по-долу ще научите кои са някои от най-бруталните режими днес.

Теократичната монархия на Саудитска Арабия

Саудитска Арабия е може би единствената страна в света, която не претендира, че е демократична. Петролната монархия не разполага със своя конституция, като през 1960 година крал Файсал обявява Корана за конституцията на страната. Това обаче е едва началото.

Саудитска Арабия е една от малкото страни все още наказваща атеизма със смърт. Вещерството се наказва с публична екзекуция, като през 2012 година жена е убита за притежанието на „талисмани“.

Смъртните наказания в страната се изпълняват не само с разстрел или обесване, а и с отрязване на главата, пребиване до смърт с камъни и разпъване на кръст.
Приемането на различна от исляма религия, богохулството, извънбрачният секс, хомосексуалността се наказват със смърт. Боят с камшик е едно от най-честите наказания.

Изтезанията са легитимен метод, често използван от полицията на страната.

Наложените от Риад сурови порядки не свършват тук. Страната осъществява незаконен трафик на хора. Голяма част от тях извършват робски труд. Децата от женски пол се омъжват принудително за много по-възрастни от тях мъже. Материал на „Ал Джазира“ разкрива, че Саудитска Арабия набира деца-войници, най-често от Судан, като ги изпраща да се бият в Йемен.

За завършване заслужава да се припомни и случая с журналиста Джамал Кашоги, който бе убит и нарязан на парчета при влизането си в консулството на Саудитска Арабия в Истанул. Турската полиция извършва обиск и открива сцени, достойни за хорър филм.

Междувременно военният бюджет на богатата на петрол монархия е шестият най-висок в света, изпреварващ този на Германия и Франция.

Режимът на аятоласите в Иран

Ислямската революция от 1979 година заменя бруталния, но светски едноличен режим на шаха, с много странна форма на теократична демокрация. Иранците имат право да гласуват за президент и дори имат парламент с 290 депутати. Над тях обаче стои върховната власт на Аятолаха – Али Хаменеи, и неговият Съвет от защитници. Всяко решение на парламента и президента подлежи на вето, а аятолахът одобрява кандидатите за президентската надпревара. За разлика от Саудитска Арабия отношението към жените е малко по-меко и те могат да не се обличат с бурката, а някои носят забрадките си, без да покриват целите им лица.

Макар и с демократични елементи, създадената система е доста стриктна, а някои човешки права въобще не са гарантирани.

Със смърт се наказват всички прелюбодейци и хора практикуващи секс извън брака. Смърт е наказанието и за хората, отричащи се или обиждащи исляма. Мъжете и жените с влечения към собствения пол се убиват с хвърляне от високо.

Публичните екзекуции също се практикуват, а често зрителите им са непълнолетни.

Подобно на Саудитска Арабия, в Иран има силна религиозна полиция. Тя следи за спазването на „моралния код“ в страната. Бичуването е най-честият метод, с който тя си служи.

В някои части на Иран крадците все още се наказват с отрязване на ръка, като за миналата година 6 души са били осъдени на принудителна ампутация.

Убийството с камъни също се практикува официално от властите, като в закона е описано, че „размерът им (бел.ред. – на камъните) трябва да е достатъчно малък, за да може осъденият да не умре веднага“.

Хаосът в Сомалия

Докато властта в Саудитска Арабия и Иран може да се нарече тоталитарна или крайно авторитарна, в Сомалия властва законът на джунглата. На практика страната е разкъсана на няколко части, управлявани от различни групировки.

Организирани и въоръжени милиции налагат различни закони и порядки. В централната и южната част действа шериатът. В тях обрязванията на жени са редовна практика, а убийствата на представители на ЛГБТ общността – законни.

Ситуацията с човешките права е особено лоша в териториите под контрола на джихадистката организация Ал-Шабаб и самообявилата се за автономна република Джубаленд.

Липсата на централно правителство прави изпълнението на заложените в конституцията на Сомалия права невъзможно.

Често престъпления като грабежи, убийства и изнасилвания остават ненаказани и изобщо не се разследват. Полиция има, но тя не получава заплати. През 2011 година САЩ и Норвегия създават фонд, който да плаща пари на работещите в структурата, но парите така и не достигат до полицаите. През 2015 година Европейският съюз и Япония пробват да рестартират работата на полицията, но успехите са минимални, през 2019 година започва изграждането на съвременна криминална полиция. Мнозина обаче считат, че тези мерки са закъснели, а ситуацията в страната е неспасяема.

„Не пътувайте до Сомалия поради високата престъпност, тероризма, силно влошеното здравеопазване, отвличанията и пиратство“, съветва Държавният департамент на САЩ.

Неписаният закон на джунглата е превърнал обширни територии от Сомалия в рай за престъпността, като особено доходоносни са трафикът на хора и извършването на пиратски набези над кораби в Аденския залив.

Половината от децата на възраст между 5 и 14 години работят. Абдикирането на държавата е довело до липса на инфраструктура. Близо милион души са засегнати от недостиг на питейна вода. Снабдяването с храна също е затруднено.

Наркокрацията в Мексико

Мексико е страна на контрастите. Столицата й е един от най-големите градове на планетата, курортите на страната са сред от най-лъскавите и посещаваните в света, а демокрацията, свободата на словото и правата на човека са гарантирани в конституцията.

Въпреки това убийствата са рекордно високи. През 2017 година са били убити 31 000 души – повече от загиналите в гражданската война в Сирия същата година. За последните 10 години убити са били над 100 000 граждани, подобен е броят и на загиналите членове на различни престъпни групировки.

2019 е друга рекордна година – в Мексико са убити 35 000 човека.

Зад всичко това обаче не стои държавата, а влиятелните наркокартели.

Много населени места на практика се контролират индиректно или директно от местния картел. Влиятелните наркобарони разполагат с цели армии, имащи бронирани машини и тежко въоръжение. Те нерядко демонстрират сила и организират свои военни паради.

Наред с убитите, броят на безследно изчезналите всяка година също е около 30 000. Свободата на словото не важи в териториите, контролирани от местния картел.

Наред с наркотиците, картелите печелят и от трафик на хора, отвличанията и поробване, като най-застрашени са жените.

Един от най-влиятелните картели – „Синалоа“, разполага с елитно подразделение от 20 000 бойци, 500 импровизирани танка, 10 000 бронирани автомобила, минимум 15 въоръжени хеликоптера и няколко подводници. За „Синалоа“ работят минимум 120 000 души, а картелът има достатъчен финансов ресурс да купува политици, полицаи и военни. Само този картел е по-силен военно и финансово от редица държави по света.

Режимът на Дутерте във Филипините

И докато в Мексико картелите имат сериозно влияние, президентът на Филипините Родриго Дутерте обявява безпрецедентна война с наркотиците.

По време на президентската си кампания Дутерте обещава възстановяването на смъртното наказание в страната и призовава за екзекуция на хора, замесени в „отвратителни“ престъпления, като търговия с наркотици.

Дутерте обявява, че целта му е да „измете боклука от улиците“, а успехът на кампанията му ще се измерва с „броя на убитите наркомани“.

Към този момент над 6000 души са убити, близо 200 000 са арестувани, а половин милион са отишли доброволно да потърсят помощ от зависимостта си към наркотиците.

Дутерте е известен с острия си език и заплахи за убийство. Често те са насочени не към „наркомани“, а към представители на медиите, политиците или народа на Филипините.

„Амнести интернешанъл“ отчита, че броят на екзекуциите без съд и присъда е нараснал драстично от идването на Дутерте на власт. Междувременно голяма част от протестиращите са обявени за „терористи“. Защитници на правата на човека са определяни за „комунисти“ и преследвани от правителството. Сигнал към тях е отправен от неразкрита и досега група, убила някои от най-гласовитите критици на Дутерте – радио журналистът Корнелио Пепино.

Въпреки това властта не е забранила протестите против Дутерте, като те периодично биват организирани на важни дати. Режимът не е забранил и достъпа до външна, често критична информация. Междувременно мнозинството от филипинците подкрепят авторитарния стил на своя президент.

Адът за англоговорящите в Камерун

На пръв поглед Камерун е от добре справящите се държави в Африка. В страната няма хаос, подобен на този в Сомалия, Демократична република Конго или Централноафриканската република. Няма отворени пазари за роби или трафик на деца-войници, като в Либия и Судан. Въпреки това Камерун намира място в списъка ни.

Управлява се от един и същи президент през последните 39 години, а правата на човека са само красиво написани думи за едноличния режим на Пол Бия, който е най-дълго управлявалият лидер на република в историята.

Етническите погроми обаче са нещо ново за диктатора.

През 2016-2017 в северозападната част на страната възниква криза. Там живее компактно англоговорящо малцинство, търсещо своите права. Протестите на хората от района Амбазония срещат пълната ярост на властите. Предприета е кампания по етническо прочистване, прераснала в гражданска война, която продължава с различен интензитет и до днес.

Резултатът е 4000 убити цивилни, а 60 000 души напускат родните си места и бягат в англоговарящата Нигерия. По данни на УНИЦЕФ около 1.3 милиона души имат спешна нужда от хуманитарна помощ.

И двете страни в конфликта редовно извършват военни престъпления. Изнасилванията на малолетни остават ненаказани, а сред убити има бременни жени и деца.

Произволните арести, убийствата без съд и присъда, потискането на опозицията и критиците на властта са част от атрибутите на едноличната власт на Пол Бия.

Етническото напрежение между френскоговорящото мнозинство и англоговорящо малцинство продължава да расте и заплашва единството на страната. Гражданската война е чудесно извинение за продължаването на режима на африканския диктатор.

Народната демокрация на Северна Корея

Корейската народнодемократична република е една от най-затворените и тоталитарни страни в света. Малко се знае за реалния живот на гражданите в нея. Фалшивите новини за Северна Корея са ежедневие. Въпреки това много от престъпленията на властващия в Пхенян режим са обективно документирани.

Критиката срещу Корейската работническа партия води до въдворяване в трудово-изправителен лагер, в който условията на труд са близки до робските.

Междувременно КНДР изпраща работници в други страни. Най-често те се занимават с дърводобив в Сибир. Животът им е строго контролиран, а комуникацията с външния свят несъществуваща. Заплатата на работещите в чужбина севернокорейци отива по държавни сметки, а не при семействата им.

По данни на Walk Free Foundation 10% от населението на Северна Корея е поробено, като това са около 1 милион души. Същата фондация отчита, че броят на хората в робство в Южна Корея е близо 100 000, като за ситуацията в двете страни помага културното наследство от феодалния период на Кралство Корея и усилването му по време на окупацията на Япония. Въпреки това няма място за сравнение между двете държави.

Характерно за наказанията в Северна Корея е, че те не засягат единствено провинилия се. Под ударите на властта попадат всичките роднини, а понякога и приятели.

Жителите на КНДР са задължавани да участват в държавни церемонии, а показване на недостатъчно силна емоция може да доведе до сериозни наказания.

Свободата на придвижване и изразяване е несъществуваща, а единствените медии са държавни.

Бегълци от Северна Корея разказват, че мъченията, гладът, мизерията и смъртта са ежедневие в лагерите.

Официалната идеология на страната декларира, че дава приоритет на колективните права пред индивидуалните, а това води до голяма част от описаните зверства на режима. Културата на милитаризъм и безапелационна вяра във властите гарантират агресия към всеки, набеден за „вътрешен враг“.

Пример за това е фактът, че Китай връща всички бежанци от Северна Корея. Обикновено те биват изпращани в трудови лагери. Забременелите по време на престоя си в чужбина жени са подлагани на задължителна процедура по аборт. Тя е извършвана дори жената да е в деветия си месец. Целта на режима е да запази етническата чистота на нацията.

Базирани в Сеул организации докладват за множество извършени публични екзекуции, като в нередки случаи децата на осъдените са задължавани да гледат убийството на своята майка или баща.

Робовладелският строй в Демократична република Конго

И докато социалистическата КНДР използва робството като начин да трупа валута, с която да финансира военните си амбиции, в друга „демократична република“ робството процъфтява, защото е изгоден бизнес.

ДР Конго е известна като една от най-богатите на природни ресурси страни в света. Въпреки това тя е и една от най-бедните, а конфликтите я раздират от десетилетия. Робовладелството и детският труд са широко разпространени, а косвен печеливш от тях са някой от най-богатите корпорации в света.

Днес етническото мнозинство от банту е поробило много от останалите племена.

„Трябва да работим за господарите Банту. Не можем да откажем, защото ще бъдем бити и обиждани. Въпреки че се съгласяваме да работим по цял ден на полето, господарите искат да работим още повече. През повечето време ни плащат в натура – една мръсна кърпа за 10 работни дни. Ние обаче сме принудени да приемем възнаграждението“, разказва мъж от поробено племе пред организацията  Antislavery Society.

В мините за кобалт и диаманти, често работят деца, на които не се плаща почти нищо.

Кобалтът е от съществено значение за захранването на литиевите батерии, използвани в милиони продукти, продавани от Apple, Google, Dell, Microsoft и Tesla всяка година. Повече от 60% от кобалта произхожда от ДР Конго, една от най-бедните и нестабилни държави в света, съобщава в. „Гардиън“.

Правозащитната организация International Rights Advocates съди технологичните гиганти Google и Apple, защото се възползват от труда на деца в кобалтовите мини в африканската страна.

Едни от най-богатите корпорации на планетата използват продукти, добити от малолетни в тунели без вентилация. Условията на труд в мините са толкова лоши, че смъртните инциденти или сериозни увреждания са често срещано явление.

Много семейства пращат децата си в мините, защото страдат от крайна бедност. Документирани са случай на бригади от 9-годишни деца.

Наред с робството, в ДР Конго процъфтява трафикът на хора. В районите с въоръжени конфликти се убиват стотици хора всяка година – често жени и деца. Крайната бедност и липсата на здравеопазване в страната са причина за честите епидемии от ебола.

Изчезванията, изнасилванията и множество тежки престъпления се подкрепят от държавата и не се разследват. Произволните арести и тормозът, измъчванията и нехуманното отношение в затворите са широкоразпространено явление.

Правозащитни организации разкриват, че корупцията е прояла държавата от най-ниското до най-високото ниво. Пример за това е съдебната власт, която е лошо платена и много податлива на подкупи. Липсата на приет трудов кодекс с минимална работна заплата и ограничение в работното време прави експлоатацията на хора още по-лесна. Много от работещите получават под 1 долар дневно, дори да се трудят по 10 часа всеки ден от седмицата.

Налудничавите капризи на Гурбангули Бердимухамедов в Туркменистан

Най-добрият рали състезател в Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов. Най-добрият певец и музикант в Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов. Най-точният стрелец и колоездач в Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов. Кой е най-добрият жокей на Туркменистан? Познахте, това е Гурбангули Бердимухамедов.

Няма да е преувеличено да кажем, че Гурбангули Бердимухамедов е най-ексцентричният съвременен диктатор.

Известен с любовта си към белия цвят, той забранява вноса, регистрацията и движението на всички черни автомобили в централоазиатската страна.

Режимът на Бердимухамедов е един от най-авторитарните в света, като характерното за него е, че управлява с обявени, но неприети от нито един държавен орган укази. Така думата на диктатора се превръща в неписан закон.

Любовта на Бердимухамедов към светлите цветове е причина традиционните туркменски килими вече да се тъкат не в тъмночервено, а в по-светли багри.

Бердимухамедов официално си връчва титлата „Майстор на конния спорт“. Това е отпразнувано с издигането на гигантска статуя от 24-каратово злато в столицата на Туркменистан, на която Бердимухамедов язди кон. По-рано диктаторът се самонаграждава с титлите „Народен коневъдец“ и „Майстор жокей на Туркменистан“.

Зад фасадата режимът на ексцентричния диктатор е брутален. Страната е класирана на 176-о от 178 възможни места по свобода на словото и има най-голям брой политически затворници от всички централноазиатски страни.

През 2021 година Туркменистан спира финансирането на местната академия на науките.

Правозащитниците припомнят, че предишният диктатор Сапармурад Ниязов стига по-далеч и забранява библиотеките, операта и балета. Едно от последните решения на Ниязов е да забрани пенсиите и да накара част от пенсионерите да върнат обратно на държавата полученото през годините. През 2002 той преименува официално месец януари на майка си, а месец март на себе си. Имената на дните от седмицата също са сменени.

В акт на добра воля и великодушие Бердимухамедов връща старите имена на дните и месеците. Въпреки това култът към личността на вожда остава в основата на властта в Туркменистан.

Виж още:Лидерът на талибаните пристигна с американски самолет в Кабул. Кой е Абдул Гани Барадар?Властта в Афганистан е в ръцете на талибаните от няколко дни. След превземането на столицата Кабул н…Aug 19 2021skafeto.com


loading...