Не мисля, че има нещо по-силно от обичта на майката към нейния син. Особено ако е единствен. Историята, която ще прочетете е едно от безбройните потвърждеиня. Това е сагата на заминалия на „гурбет“ син в чужбина, взел със себе си семейството си, но не и майка си, останала скоро след това вдовица. Както всяка истински обичаща майка и тя не давала воля на чувствата си. Болна или здрава, чувствала се е много остана самотна, позволявайки си да изразява тъгата си с един единствен въпрос към сина си“- кога ще се завърне при нея.
А той – през дългите 16 години в чужбина – изглужда е живеел с мисълта, че все пак е един добър син, тъй като я е подсигурявал материално, мислил е за нея, разговарял е по телефона, а по време на едномесечната му отпуска е прекарвал голяма част от времето да я води на любими места, събуждащи щастливите мигове от младостта й и от времето, когато е била с любимите син и съпруг.Неминуемо настъпващите с времето здравословни проблеми е решавал осигурявайки лечението й в престижни санаториуми….Но не си е давал сметка, или не искал да си дава, че материалните неща са били много, много назад за нея; тя просто е искала да е със сина си и неговото семейството, само това е бил смисъл в живота й, надявала се е, че ще дочака момента това да стане…Затова болка, чувсткво за вина и безсилие да върне нещата назад обземат този 50 годишен мъж, когато майка му умира кротко в съня си и той си идва да я изпрати в последния й път. Няма да види кротката й усмивка на прага на заключения, опустял дом, където всяко нещо говори за нея…Синове, не изоставайте своите родители, които са дали жгивота си за вас, обичет ви и ще ви обичат винаги!
