Дълго обмислях как да започна това писмо, защото онова, което ще споделя, не е повод за гордост, а ме кара да се срамувам. Главната героиня в личната ми история е Виктория, с която бяхме приятелки и съученички. Ако може да се каже така, тъй като тя не бе от тези, които подкрепят и обичат, а използват всеки удобен момент, за да те унижат. Разликата между нас не се състоеше само във външния вид, а и в социалния статут. Семейството й беше заможно, баща й имаше бизнес, осигуряващ му не само пари, но и респект в очите на съгражданите. Нашите не бяха бедни, но разчитаха само на скромните си заплати, тоест луксът не ни бе познат. Виктория имаше възможност често да сменя гардероба си, докато аз обличах едни и същи дрехи. Богата, с хубава фигура и вечно заобиколена от ухажори, тя беше много популярна в училище и това й даваше право да се отнася с по-обикновените момичета и момчета, както си пожелае. За учителите също бе привилегирована, някои дори не я изпитваха, а директно й пишеха отлични оценки.
По онова време не разбирах защо тя се сприятели с мен, но бях много поласкана. Чувството, че съм сред малцината, които е допуснала близо до себе си, така ме замая, че не обръщах внимание на пренебрежителното й поведение. Виктория ме използваше да й пиша домашните, забраняваше ми да се срещам с приятели, които не са й на нивото, караше ме да лъжа родителите й, че ще нощува у дома, а всъщност оставаше при поредното си гадже. Изпълнявах всичките й капризи, а в замяна получавах подигравки – най-често заради облеклото и финансовото си състояние.
След като завършихме гимназията, прекратих всякакви отношения с Виктория и години наред не знаех нищо за нея. Аз съзнавах, че не блестя с физически данни, нито с родителска подкрепа и единственото, на което можех да разчитам, бе умът ми. Завърших университет с отличие, като през цялото време работех и се издържах сама. После направих и магистратура, където се запознах с бъдещия си съпруг – работлив и предприемчив мъж, с когото създадохме обща фирма. Той се занимаваше с проектите, договорите и мениджмънта, а аз – с кадрите и производството. Истината е, че успехите ми се дължат на много учене и упорит дългогодишен труд, но за да бъдеш добър човек, не ти трябват знания, а голямо сърце. За съжаление, разбрах го по-късно.
Никога не съм си представяла, че момичето, което някога ме унижаваше, един ден ще застане пред мен и ще ме моли за работа. Бегъл поглед върху автобиографията на Виктория ми показа, че няма никакви професионални умения. Разчитайки на училищното ни приятелство, тя е вярвала, че веднага ще я назнача. Всъщност бях готова да й покажа вратата, но спомняйки си как ми се подиграваше пред съучениците, реших, че е настъпило време за възмездие. Особено ми беше интересно как така заможната наследница е стигнала дотам, че е принудена да работи. Наех я с мисълта тъпкано да й върна всичко, което ми причини.
Виктория явно очакваше да бъдем близки като преди, но още първия ден й показах, че за нея ще бъда само шефка и нищо повече. С намерението да й вгорча живота, започнах да я затрупвам със задачи, давайки й възможно най-краткия срок. Укорявах я пред колежките, че не се справя със задълженията си, веднъж дори й направих бележка, че облеклото й не отговаря на сериозна фирма като нашата. Без обяснения я лиших и от бонуса, който останалите получиха.Мъката на една подло предадена жена: Обслужваше 50-годишната си шефкаТова е историята на една подло предадена жена. Мояста история! Някога с него се оженихме по любов. …Nov 22 2019skafeto.com
Виктория издържа на тормоза три месеца. Една вечер, малко преди приключване на работния ден, тя почука на вратата на кабинета ми и поиска разрешение да влезе. Кимнах с глава и надменно й посочих стола срещу мен. С уморен вид, бившата ми съученичка каза, че подава оставка. Това ме изненада – все още не се бяхме разплатили докрай. Точно да я смъмря, че за нищо не я бива, Виктория се изправи, приглади леко косата си с ръка и бързо, сякаш се страхуваше, че ще я прекъсна, започна да говори: „Знам, че искаш да си отмъстиш за онова време, когато се отнасях зле с теб. И може би си права. Всъщност това, което не осъзна, че не аз бях късметлийката, а ти. Родителите ми изискваха от мен да поддържам имидж и без да съзнават, ме направиха разглезена и безпардонна. Нямах истински приятели. Дори и ти, Вяра, не беше такава. Признай си – стремеше се да бъдеш в компанията ми не защото ме харесваше наистина, а защото се ласкаеше от мисълта, че съм популярна. Дали щеше да си предана, ако не бях известна? Всички искаха да бъдат с мен, заради парите на родителите ми, и никой не пожела да се докосне до душата ми, включително и мъжете, с които по-късно ме срещна животът. Лъжеха, че ме обичат, а всъщност ме използваха. Един изкопчи от мен кола, втори ме караше да обикаляме от заведение на заведение за моя сметка, трети поиска да му стана съпруга, но при условие, че къщата ни ще е на негово име. Е, когато баща ми потъна в дългове и фалира, след това получи инфаркт и си отиде, а майка ми стигна до психиатрията, всичките ми фалшиви приятели и любовници се разбягаха. Останала без нищо, най-накрая погледнах реалността право в очите – сама, необичана, ненужна. Сега искам да работя честно, но дори и на това нямам право. Отивам си, бъди спокойна – успя да си отмъстиш.“ След този бърз монолог Виктория тръгна към вратата. Изведнъж се чух да казвам: „Остани!“
Виктория бавно се обърна, в погледа й нямаше и капка злоба, а само безкрайна умора. „В безсънните нощи след разпада на семейството и живота ми, си спомних за хората, на които съм длъжница, заради лошото ми отношение навремето. Ти бе една от тях – така поне си мислех, но явно съм се лъгала. Три месеца бяха достатъчни да се разплатим. Не ти дължа нищо, дори получи повече, отколкото заслужаваш…“
Виктория излезе и безшумно затвори вратата след себе си, а аз имах усещането, че ми е ударила плесница.
Дали ми бе простила, не мога да знам, защото пътищата ни се разделиха завинаги.
Но думите й за фалшивите приятели ще ме преследват, докато съм жива.
Вяра
