Двама души се разделят. В живота това се случва постоянно и се приписва по правило на „несходство в характерите“. Но така ли е? Обяснението е по-просто – с времето пламенните чувства в началото се „изхабяват“ поради ежедневните проблеми и придобиващите рутинен характер сексуални отношения между партньорите. Това важи с пълна сила, когато децата са поотраснали и родителските грижи на пръв поглед са намалели. Изкушението да се „пофлиртува“ бързо става непреодолимо и оттук до изневярата крачката е малка. Тези, които спират навреме, съхраняват добри отношения в семейството. Останалите се развеждат и започват наново да „градят живота си“ с всички произтичащи от това последици. Обикновено единият от партньорите се чувства изоставен. Когато това е жената – у нея може лесно да възникне остро чувство на омраза към бившия й съпруг, изразяваща се в всяческо възпрепятстване да контактува с децата си. Той трябва да страда! Но какво са виновни тук децата? Те също страдат повече или по-малко и могат да се настроят силно негативно към „новата жена“ до татко им.
Погледнете обаче публикуваната снимка – на нея са „другата жена“ и дъщерята. Със сигурност между тях се е установила взаимна симпатия и са налице предпоставки да останат приятелки и в бъдеще. Още повече, че майката на момичето е от тези жени, които вместо да изпитва чувство на омраза към заелата нейното място, е истински благодарна за грижите към дъщеря й в моментите, когато тя посещава баща си. Ако тези „майчини чувства“ към чуждото дете са се зародили спонтанно в конкретния случай, то това следва да ни зареди с оптимизъм, че на света се срещат и такива „добри жени“, а не само отмъстителни индивиди, Действително, затрогващо е обръщението на разведената майка към всички попаднали в нейното положение жени – да надсмогнат чувството че са били „пренебрегнати и изоставени“, че им е била отнета „собствеността“ над бившия съпруг, че семейството е било „разбито“ и дъщерята/сина ще се люшкат от обичта им и към двамата родители, недоумявайки защо те вече не са заедно. А дали така прокламираното „великодушно“ отношение и благодарността към „другата“ не се подклаждат и от това, че самата майка също вече не е сама и е се е докоснала отново до любовта – може би този път – истинската?
